Марк се разгневи. Шофьорът навлезе във вътрешната лента, сякаш се готвеше да спре. Трафикът бе натоварен. Шабат вече бе свършил.
— Не трябва да ходиш там — предупреди ме Зина, вторачена в мен.
— Къде да не ходя? — попитах.
— В църквата на Божи гроб. Не е безопасно за теб. — Тонът й ставаше по-настойчив с всяка дума. — Накарай го да ме чуе, Марк — добави тя и стисна рамото му.
Погледът му се прехвърли върху мен. Устата му бе полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.
— Не си прави труда — извиках. — Няма да те слушам — Ако Зина не искаше да ходя в църквата, значи трябваше да отида точно там…
След двадесет минути шофьорът ни остави при портата Яфа. Зина моментално изскочи навън и изчезна сред преминаваща група облечени в зелено израелски войници.
Марк просто я остави да си тръгне.
— Тя е свободна да прави каквото иска — обясни той. Погледът му бе тъжен. Не за първи път се зачудих дали двамата имат връзка.
— Да го направим — заявих.
В съзнанието ми се въртяха отвратителни представи за мазето в онази къща. Дали някой бе върнал Изабел обратно в Йерусалим, за да я убие, както бяха ликвидирали Кайзер? Тази мисъл ме изпълни с горчив гняв. Нямахме късмет да пристигнем до онази къща достатъчно бързо.
Ако някой бе наранил Изабел, нямаше да го понеса.
Вървяхме бързо. Стигнахме християнския квартал и свихме наляво в тясна улица, по която се редяха магазини с разнообразна стока за туристите. Продаваха килими, кръстове, икони, кожени изделия, антики със съмнителен произход, синьо стъкло от Хеброн, сребърни изработки, християнски икони и бижута.
Някои магазинчета бяха затворени, но пред повечето отвън стояха чернокосите им съдържатели с преценяващите си погледи на продавачи в края на неуспешен търговски ден.
Марк говореше по телефона. Чувах недоволството му.
— Само това ли имаме? — възкликна той невярващо.
Щом стигнахме до една по-малка уличка вдясно, той се обърна към мен:
— По-нагоре се извършва някаква акция на Израелските служби за сигурност. Дръж устата си затворена по всяко време. Аз ще отговарям на въпросите им, ще обясня защо сме тук. Освен ако не те попитам, не казвай нищо. Ясно ли е?
— Напълно — съгласих се аз.
Завихме наляво. Пред нас имаше малка врата във висока каменна стена. Зад нея се намираше дворът на църквата „Възкресение Христово“.
Вляво от нас над главите ни се извисяваше същинското здание на най-свещената църква в християнския свят. Тялото ми бе напрегнато, а мозъкът ми трескаво работеше. В съзнанието ми отново с пълна сила бяха нахлули образи на това, което може да се е случило на Изабел.
Притиснах ръка към челото си. И в този момент предложих собствения си живот на която и да е сила, която можеше да ме чува, само в замяна Изабел да бъде намерена жива и здрава.
Входът към двора бе запречен от съвременно изглеждаща зелена желязна врата. В нея имаше квадратна решетка, блокирана от стоманена пластина от другата страна. Марк почука. След секунда решетката се отвори. Във вратата имаше шпионка.
От другата страна на решетката се мяркаха израелски полицаи със сини униформи.
Марк извади пропуска си, а един полицай се наведе напред да го разгледа. После отвори портата. Мислех, че ще ни пуснат да влезем, но вместо това двама едри монаси с кафяви роби, превързани през кръста с бяло въже, и бледи физиономии излязоха забързано.
— Какво става? — обърнах се към тях. Бях застанал на пътя им.
По-високият, сигурно надвишаваше метър и осемдесет, ми отговори с мек тон:
— Нищо не знаем. Мир вам. Моля да ни пуснете да минем.
Отдръпнах се назад да им направя път и те изчезнаха.
— Изглеждаха разтревожени — отбеляза Марк.
— Може ли да влезем? — подвикнах на израелския полицай, който тъкмо затваряше портата.
— Спрете! — обади се женски глас.
Обърнах се. Беше Зина. Тя стоеше зад нас и ме гледаше втренчено.
— Там има зло — добави тя.
— Това е най-святото място в християнския свят — гневно й възрази Марк.
Обърна се пак към вратата. Решетката все още бе отворена.
— Моля, извикайте началника си.
Полицаят поклати глава.
Кипнах от ярост и се намесих:
— Какво става, по дяволите? Защо не разбирате? Този човек е от Британското посолство!