Казаха, че ще ме арестуват.
Закрещях им с пълна сила:
— Луди ли сте! Бих се с мъжа, който е подпалил този ножар! Опитвах се да го спра! Не можете да ме арестувате!
От портата на църквата излизаше гъст дим. Тя висеше на пантите си потрошена. Това обясняваше как беше нахлула полицията.
Посочих към вратата.
— Трябва да се върна, пуснете ме! — Направих крачка напред. Исках да видя дали Изабел не е вътре.
Полицаите, застанали от двете ми страни, хванаха ръцете ми и ги извиха болезнено назад.
— Нямате право, сър. — Ченгето от дясната ми страна говореше бързо, но учтиво. — Опишете мъжа, който предизвика пожара.
Направих го, макар че не бях запомнил точно как изглеждаше. Докато се взирах към вратата на църквата и към хората, които тичаха навън и навътре, разбрах, че не са го заловили.
— Бях го вкопчил здраво, докато не разбихте проклетата порта. Трябва да проверите цялата сграда! — В отговор получих само пренебрежителен поглед.
След секунди бях избутан бързо през двора и надолу по една задна уличка, придружен от четирима полицаи с бронежилетки и каски. Преминахме през някакво полицейско очертание в бяло и синьо, където се бе събрала тълпа от араби с куфии, свещеници с черни роби, облечени в кафяво и бяло монаси, монахини с мрачни лица и смесица от туристи.
Чух викове Bashokh aleek32, които ми прозвучаха като някаква обида.
Докато преминавахме, ми крещяха и въпроси на английски:
— Какво направи, богохулнико?
Всички бяха ядосани.
Зад полицейската линия имаше две линейки с бяла Давидова звезда върху тях, паркирани пред Кулата на Давид.
Не можех да се владея от ярост. Почти го бях хванал. Трябваше да му разбия главата. Бях ли пропилял шансовете си да спася Изабел?
Стиснах юмруци от яд, че не бях довел нещата докрай.
Мислех, че ме водят в полицейския участък, затова се изненадах, когато ме закараха до най-близката линейка.
Нараняванията ми не бяха сериозни, но цялото тяло ме болеше. След няколко минути пристигна Марк. Той ми помаха, след което си показа документите и заговори на полицая със синя униформа и с непроницаемо изражение. Той стоеше близо до задната врата на линейката.
След като разгледа обстойно картата на Марк и поговори за кратко в бръмчащата радиостанция, полицаят го пусна да се приближи до линейката.
Марк се облегна на вратата.
— Не са те арестували? — учудих се.
Той се усмихна.
— На израелските власти пак им се върна настроението за съдействие. — Мари млъкна за миг, приведе се към мен, сякаш ме оглеждаше за наранявания. — Едва не загина…
— Намериха ли Изабел? — Опасявах се, че може да е останала някъде в горящата църква.
Той поклати глава.
— Лично претърсих храма. Сигурен съм, че тя не е там.
— Копелето се измъкна, нали? — попитах мрачно.
Марк кимна.
— Предполагам, че е имал ключ за една задна врата, която не е използвана от години.
Затворих очи.
— Бях го пипнал! — Присвих юмруци. Най-добрата ни възможност да намерим Изабел се бе изплъзнала…
Тогава се сетих нещо друго.
— Знаят ли кой е той?
Марк се качи в линейката. Тогава видях малка рана на челото му.
— Не, нямат представа — отвърна той.
Бях се подпрял на една от носилките. Ръцете ми все още трепереха. Отвратителната сладникава миризма на изгоряло, която сякаш беше полепнала по тялото ми, ме задушаваше. Един лекар, облечен целият в зелено, набързо ме прегледа и изчезна. Сетне пак се появи и се качи в линейката.
— С нас ли идвате, сър? — обърна се към Марк.
— Да, трябва да прегледат раната ми — отвърна той, посочвайки лицето си.
Лекарят прегледа Марк, накара го да легне на другата носилка и ни пристегна и двамата с ремъци. След това почука на плъзгащия се прозорец, който ни разделяше от шофьора. Потеглихме с пусната сирена.
Лекарят седеше на малка седалка и говореше високо по мобилния си телефон зад нас.
Марк извади телефона от джоба си, провери нещо на него. В съзнанието ми ехтяха клетвите, с които тълпата ме беше обсипала, докато ме отвеждаха от църквата. Те мрачно огласяха отчаянието ми, задето бях оставил копелето да се измъкне…
Сетих се за телефона си, пребърках джобовете си и изстенах, като разбрах, че съм го изгубил.