Празничен ден. Екатерина Ивановна свърши своите дълги, мъчителни екзерсиси на рояла. След това дълго седяха в трапезарията и пиеха чай и Иван Петрович разказваше нещо смешно. Но ето — звънец; трябваше да се отиде в антрето, за да се посрещне някакъв гост; Старцев се възползва от минутното объркване и каза на Екатерина Ивановна шепнешком, силно развълнуван:
— За Бога, моля ви, не ме мъчете, да отидем в градината!
Тя вдигна рамене, сякаш недоумяваше и не разбираше какво иска от нея, но стана и тръгна.
— Вие по три, по четири часа свирите на рояла — говореше той, вървейки след нея, — после седите с майка си и няма никаква възможност да поговоря с вас. Дайте ми поне четвърт час, моля ви.
Наближаваше есента и в старата градина беше тихо и тъжно и по алеите лежаха тъмни листа. Вече рано се мръкваше.
— Не съм ви виждал цяла седмица — продължаваше Старцев, — а ако знаехте какво страдание е това! Да седнем. Изслушайте ме.
И двамата имаха любимо място в градината: пейката под стария клонест клен. И сега седнаха на тази пейка.
— Какво обичате? — попита Екатерина Ивановна сухо, с делови тон.
— Не съм ви виждал цяла седмица, не съм ви чувал толкова дълго. Аз желая страстно, аз жадувам за вашия глас! Говорете.
Тя го възхищаваше със своята свежест, с наивния израз на очите и бузите си. Дори и в това, как й стоеше роклята, той виждаше нещо необикновено мило, трогателно със своята простота и наивна грация. И в същото време въпреки тази наивност тя му се струваше много умна и развита не според годините си. С нея той можеше да говори за литература, за изкуство, за каквото искаше, можеше да й се оплаква от живота, от хората, макар че понякога по време на сериозен разговор тя изведнъж, съвсем неуместно, започваше да се смее или изтичваше вкъщи. Както почти всички с-ки девойки тя четеше много (а изобщо в С. четяха доста малко и в тукашната библиотека точно така казваха, че ако не са девойките и младите евреи, по-добре да затворят библиотеката); това се харесваше безкрайно на Старцев, той с вълнение я питаше всеки път какво е чела през последните дни, и очарован слушаше, когато тя разказваше.
— Какво четохте тази седмица, откакто не сме се виждали? — запита той сега. — Говорете, моля ви.
— Четох Писемски.
— Какво именно?
— „Хиляда души“ — отговори Котик. — А колко смешно се е казвал Писемски: Алексей Феофилактич!
— Но къде отивате? — ужаси се Старцев, когато тя изведнъж стана и тръгна към къщи. — Трябва да поговоря с вас, трябва да се обясня… Постойте при мен поне пет минути! Заклевам ви!
Тя се спря, сякаш искаше да му каже нещо, после неловко пъхна в ръката му една бележка и изтича вкъщи и там отново седна на рояла.
„Днес в единадесет часа вечерта — прочете Старцев — бъдете на гробищата около паметника на Демети“.
„Е, това вече никак не е умно — помисли той, като дойде на себе си. — Откъде-накъде на гробищата? Защо?“
Ясно беше: Котик се шегуваше. Наистина на кого ще дойде сериозно на ум да определя среща нощем, далеч от града, на гробищата, когато това лесно може да стане на улицата, в градската градина? И прилича ли му на него, земския лекар, умния, солиден човек, да въздиша, да получава бележчици, да се влачи по гробищата, да прави глупости, над които се смеят сега дори и гимназистите? До какво ще доведе този роман? Какво ще кажат колегите му, когато научат? Така мислеше Старцев, като обикаляше в клуба около масите, а в десет и половина изведнъж взе, че тръгна към гробищата.
Той вече имаше свой чифт коне и кочияш, Пантелеймон, с кадифена жилетка. Светеше луната. Беше тихо, топло, но топло както през есента. В предградието около кланицата виеха кучета. Старцев остави конете на края на града, в една уличка, и тръгна към гробищата пеша. „Всеки си е башка луд — мислеше си той. — Котик също е чудновата и — кой знае — може би не се шегува, ще дойде“ — и се отдаде на тази слаба, празна надежда и тя го опияни.
Близо половин верста той вървя през полето. Гробищата се очертаваха в далечината като тъмна ивица, като гора или голяма градина. Показа се ограда от бял камък, порта… При светлината на луната на портата можеше да се прочете: „Грядет час в онь же…“ Старцев влезе през вратичката и първото нещо, което видя, бяха белите кръстове и паметниците от двете страни на широката алея и черните сенки от тях и от тополите; и далеч наоколо се виждаше бяло и черно и сънните дървета навеждаха клоните си над бялото. Като че тук беше по-светло, отколкото в полето; листата на кленовете, прилични на лапи, се очертаваха рязко върху жълтия пясък на алеите и върху плочите и надписите на паметниците бяха ясни. Отначало Старцев беше поразен от това, което виждаше сега за пръв път в живота си и което навярно нямаше вече да му се случи да види: свят, неприличен на нищо друго, свят, дето е така хубава и мека лунната светлина, сякаш тук е нейната люлка, дето няма живот, няма и няма, но във всяка тъмна топола, във всеки гроб се чувства присъствието на тайна, обещаваща живот — тих, прекрасен, вечен. От плочите и увехналите цветя заедно с есенния мирис на листата веят опрощаване, печал и покой.