Навред безмълвие; в дълбоко смирение от небето гледаха звездите и стъпките на Старцев се чуваха рязко и неуместно. И едва когато часовникът на църквата започна да бие и той си представи, че е мъртъв, заровен тук навеки, стори му се, че някой го гледа, и за минутка си помисли, че това тук е не покой, не тишина, а глуха тъга на небитието, потиснато отчаяние…
Паметникът на Демети има вид на параклис с ангел отгоре; някога в С. се отбила на минаване италианска опера, една от певиците умряла, погребали я и поставили този паметник. В града вече никой не я помнеше, но кандилцето над входа отразяваше лунната светлина и като че гореше.
Никого нямаше. А и кой ще дойде тук посред нощ? Но Старцев чакаше и лунната светлина сякаш усилваше страстта в него, чакаше страстно и рисуваше във въображението си целувки, обятия. Той поседя край паметника близо половин час, после се разходи по страничните алеи с шапка в ръка, като чакаше и мислеше за това, колко жени и девойки, които са били красиви, очарователни, които са обичали, изгаряли са нощем от страст, отдавайки се на ласката, са закопани в тези гробове. Как всъщност лошо се шегува с човека майката природа, колко обидно е да съзнаваш това! Старцев мислеше така и в същото време му се искаше да закрещи, че иска, че чака любовта на всяка цена; пред него се белееха вече не парчета мрамор, а прекрасни тела, той виждаше форми, които срамежливо се криеха в сенките на дърветата, усещаше топлина и това томление ставаше тягостно…
И сякаш се спусна завеса, луната се скри зад облак и изведнъж всичко наоколо потъмня. Старцев едва намери портата — вече беше тъмно като през есенна нощ, — сетне близо час и половина скита, за да търси уличката, дето беше оставил конете.
— Уморих се, едва се държа на крака — каза той на Пантелеймон.
И като сядаше с наслада в каляската, помисли: „Ох, не трябва да пълнея!“
Глава 3
На другия ден вечерта той се запъти към Туркини да направи предложение. Но видя, че е неудобно, защото фризьорът фризираше Екатерина Ивановна в стаята й. Тя се готвеше да отиде в клуба на танцова вечер.
Наложи се пак да седи дълго в столовата и да пие чай. Като видя, че гостът е замислен и скучен, Иван Петрович извади от джоба на жилетката си бележчици и прочете смешното писмо на немеца управител за това, как в имението се развалили всички заключения и се срутила стеснителността6.
„А зестра ще дадат, изглежда, голяма“ — мислеше си Старцев, като слушаше разсеяно.
След безсънната нощ той се чувстваше замаян, сякаш бяха го упоили с нещо сладко и приспивно; на душата му беше мъгляво, но радостно и топло, а в същото време в главата му някакво студено тежко късче разсъждаваше:
„Спри се, докато не е късно! Прилика ли ти е тя? Тя е разглезена, капризна, спи до два часа, а ти си син на псалт, земски лекар…“
„Какво от туй? — мислеше той. — И така да е“.
„При това, ако ти се ожениш за нея — продължаваше късчето, — нейното семейство ще те застави да захвърлиш земската служба и да живееш в града“.
„Какво от това? — мислеше той. — В града — в града! Ще дадат зестра, ще се обзаведем…“
Най-сетне влезе Екатерина Ивановна с бална рокля с деколте, хубавичка, чистичка и Старцев почна да й се любува и изпадна в такъв възторг, че не можеше да произнесе нито дума, само я гледаше и се смееше.
Тя започна да се сбогува и той — да остане тук повече, нямаше защо — стана, като каза, че е време да си върви: чакат го болни.
— Няма какво да се прави — рече Иван Петрович, — тръгвайте, тъкмо ще откарате Котик до клуба.
Вън пръскаше дъжд, беше много тъмно и само по пресипналата кашлица на Пантелеймон можеше да се открие къде са конете. Вдигнаха чергилото на каляската.