— Ний вървим по килим, ти вървиш и броиш — говореше Иван Петрович, като настаняваше дъщеря си в каляската, — той върви и брои… Давай! Довиждане, моля!
Тръгнаха.
— А аз вчера бях на гробищата — започна Старцев. — Колко невеликодушно и немилосърдно беше това от ваша страна…
— Вие сте били на гробищата?
— Да, бях там и ви чаках почти до два часа. Страдах…
— Ами страдайте, като не разбирате от шега.
Екатерина Ивановна, доволна, че така хитро се беше пошегувала с влюбения и че така силно я обичат, се закиска и изведнъж извика от уплаха, тъй като в същото време конете направиха остър завой, за да влязат в двора на клуба и каляската се наклони. Старцев я прегърна през кръста; изплашена, тя се притисна до него, той не се сдържа и страстно я целуна по устните, по брадичката и още по-силно я прегърна.
— Стига — каза тя сухо.
И след миг вече я нямаше в каляската, а полицейският край осветеното стълбище на клуба викаше с отвратителен глас на Пантелеймон:
— Какво спря бе, заплес? Минавай нататък!
Старцев потегли за вкъщи, но скоро се върна. Облечен в чужд фрак и с бяла корава връзка, която, кой знае защо, все стърчеше и искаше да се изхлузи от яката, в полунощ той седеше в салона на клуба и говореше на Екатерина Ивановна с увлечение:
— О, колко малко знаят онези, които никога не са обичали! Струва ми се, никой още не е описал вярно любовта и едва ли може да се опише това нежно, радостно, мъчително чувство и който го е изпитал поне веднъж, той няма да се залови да го предава с думи. Защо са тези предисловия, описания? Кому е нужно красноречие? Моята любов е безгранична. Моля ви, много ви моля — изрече накрая Старцев, — станете моя жена!
— Дмитрий Йонич — каза Екатерина Ивановна с доста сериозен израз на лицето, като помисли: — Дмитрий Йонич, много съм ви благодарна за честта, аз ви уважавам, но… — тя стана и продължи — но, извинете, да бъда ваша жена, не мога. Да говорим сериозно. Дмитрий Йонич, вие знаете, най-много в живота си обичам изкуството, аз безумно обичам, обожавам музиката, на нея съм посветила целия си живот. Искам да стана артистка, искам слава, успехи, свобода, а вие искате да продължавам да живея в този град, да продължавам този празен, безполезен живот, който ми е станал непоносим. Да се омъжа — о, не, извинете! Човек трябва да се стреми към по-висока, по-блестяща цел, а семейният живот би ме свързал навеки. Дмитрий Йонич (тя едва-едва се усмихна, понеже, като произнесе „Дмитрий Йонич“, си спомни „Алексей Феофилактич“), Дмитрий Йонич, вие сте добър, благороден, умен човек, вие сте най-добрият от всички… — на очите й се показаха сълзи — съчувствам ви от цялата си душа, но… но вие ще разберете.
И за да не заплаче, обърна се и излезе от салона.
Сърцето на Старцев престана да тупа неспокойно. Като излезе от клуба на улицата, той преди всичко махна коравата връзка и въздъхна с пълни гърди. Малко го беше срам, самолюбието му беше оскърбено — не очакваше отказ — и не му се вярваше, че всички негови мечти, страдания и надежди са го довели до такъв глупав край, също като в малка пиеса на любителски спектакъл. И му беше жал за своето чувство, за тази своя любов, толкова жал, че му идваше да заридае или с всички сили да халоса с чадъра Пантелеймон по широкия гръб.
Два-три дни работата не му вървеше, не яде, не спа, но когато до него стигна слухът, че Екатерина Ивановна е заминала за Москва, за да постъпи в консерваторията, успокои се и заживя както по-рано.
После, като си спомняше понякога как беше скитал из гробищата или как беше обикалял целия град, за да търси фрак, лениво се протягаше и казваше:
— Колко тичане обаче!
Глава 4
Минаха четири години. Старцев имаше вече в града голяма практика. Всяка сутрин той приемаше набързо болните в Дялиж, сетне заминаваше при градските болни, заминаваше вече не с два коня, а с тройка със звънчета и се връщаше вкъщи късно през нощта. Той напълня, надебеля и неохотно ходеше пеша, понеже страдаше от задух. И Пантелеймон също напълня и колкото повече растеше на ширина, толкова по-печално въздишаше и се оплакваше от своята горчива участ: пътуването му беше дотегнало!
Старцев посещаваше различни къщи и се срещаше с много хора, но с никого не се сближаваше. Със своите разговори, възгледи за живота и дори със своя вид еснафите го дразнеха. Малко по малко опитът го научи, че докато с еснафа играеш на карти или хапваш с него, това е мирен, благодушен и дори неглупав човек, но достатъчно е само да заговориш с него за нещо, което не се яде, например за политика или наука, и той се намира в небрано лозе или ти поднася такава философия, тъпа и зла, че ти остава само да вдигнеш ръце и да се махнеш. Когато Старцев се опитваше да заговори дори с либералния еснаф например за това, че човечеството, слава Богу, върви напред и че след време то ще живее без паспорти и без смъртно наказание, еснафът го гледаше изпод вежди и питаше недоверчиво: „Значи тогава всеки може да коли на улицата, когото си иска?“ А когато Старцев в общество, на вечеря или чай, говореше, че човек трябва да се труди, че без труд не бива да се живее, всеки вземаше това като упрек и започваше да се сърди и да спори нахално. Освен това еснафите не вършеха нищо, решително нищо, и не се интересуваха от нищо и човек не можеше да измисли за какво да говори с тях. И Старцев избягваше разговорите, а само хапваше и играеше винт, а когато сварваше в някоя къща семеен празник и го поканваха на масата, той сядаше и ядеше мълчаливо, загледан в чинията; и всичко, което говореха през това време, беше безинтересно, несправедливо, глупаво, той чувстваше раздразнение, вълнуваше се, но мълчеше и затова, че винаги сурово мълчеше и гледаше в чинията, в града го нарекоха „поляк надут“, макар никога да не е бил поляк.