Развлечения като театър и концерти избягваше, но затова пък винт играеше всяка вечер по два-три часа с наслада. Имаше още едно развлечение, в което се увличаше незабелязано, малко по малко — вечер да изважда от джобовете си банкнотите, спечелени от практиката, и, случваше се, банкноти — жълти и зелени, от които лъхаше парфюм и оцет, и тамян, и топена мас; бяха напъхани по всички джобове — към седемдесет рубли, и когато се събираха неколкостотин, той ги отнасяше в дружеството за взаимен кредит и ги влагаше там в текущата си сметка.
През целите четири години след заминаването на Екатерина Ивановна той ходи у Туркини само два пъти, по покана на Вера Йосифовна, която все още лекуваше мигрената си. Всяко лято Екатерина Ивановна идваше при родителите си на гости, но той не я видя нито веднъж; някак си не се случваше.
Но ето че минаха четири години. През едно тихо топло утро в болницата донесоха писмо. Вера Йосифовна пишеше на Дмитрий Йонич, че много се била затъжила за него, и го молеше непременно да заповяда при нея и да облекчи страданията й, а пък тъкмо днес бил и нейният рожден ден. Отдолу беше прибавено: „Към молбата на мама се присъединявам и аз. К.“.
Старцев помисли и вечерта отиде у Туркини.
— А, здравейте, моля! — посрещна го Иван Петрович, усмихвайки се само с очи. — Бонжурте.
Вера Йосифовна, вече доста остаряла, с побеляла коса, стисна ръката на Старцев, въздъхна маниерно и рече:
— Вие, докторе, не искате да ме ухажвате, никога не идвате у нас, стара съм вече за вас. Но ето — пристигнала е младата, може би тя ще бъде по-щастлива.
А Котик? Тя беше отслабнала, побледняла, станала по-красива и по-стройна; но това вече беше Екатерина Ивановна, а не Котик; вече нямаше предишната свежест и израз на детска невинност. И в погледа, и в маниерите имаше нещо ново — несмело и виновно, сякаш тук, в дома на Туркини, тя вече не се чувстваше у дома си.
— Колко отдавна не сме се виждали! — каза тя, като подаваше ръка на Старцев, и личеше, че сърцето й тревожно тупка; и гледайки го втренчено и с любопитство в лицето, продължи: — Колко сте напълнели! Загорели сте, възмъжали сте, но въобще малко сте се променили.
И сега тя му харесваше, много му харесваше, но нещо вече не достигаше в нея или нещо беше излишно — и той самият не би могъл да каже какво именно, но нещо вече му пречеше да чувства както преди. Не му харесваше бледността й, новият израз, слабата усмивка, гласът, а след малко вече не му харесваше роклята, креслото, в което тя седеше, не му харесваше нещо в миналото, когато той едва не се ожени за нея. Спомни си за своята любов, за мечтите и надеждите, които го вълнуваха преди четири години, и му стана неловко.
Пиха чай със сладък пирог. После Вера Йосифовна чете роман, чете за онова, което никога не се случва в живота, а Старцев слушаше, гледаше побелялата й красива глава и чакаше кога ще свърши.
„Бездарен е — мислеше той — не онзи, който не може да пише повести, а онзи, който ги пише и не може да скрие това“.
— Нелошичко — каза Иван Петрович.
Сетне Екатерина Ивановна свири на рояла шумно и дълго и когато свърши, дълго й благодариха и й се възхищаваха.
„Добре, че не се ожених за нея“ — помисли си Старцев.
Тя го гледаше и, види се, чакаше, че той ще й предложи да отидат в градината, но той мълчеше.
— Хайде да поговорим — рече тя, като се приближи до него. — Как живеете? Какво правите? Какво ново? През всичките тези дни мислех за вас — продължаваше тя нервно, — исках да ви пратя писмо, исках сама да дойда при вас в Дялиж и вече бях решила да тръгна, но сетне размислих — Бог знае какво отношение имате вече към мен. С такова вълнение ви очаквах днес. Моля ви се, да отидем в градината.