Те отидоха в градината и седнаха там на пейката под стария клен както преди четири години. Беше тъмно.
— Е, как живеете? — попита Екатерина Ивановна.
— Добре, живеем по малко — отвърна Старцев.
И не можа да измисли нищо повече. Помълчаха.
— Аз се вълнувам — каза Екатерина Ивановна и закри лицето си с ръце, — но не ми обръщайте внимание. Мен така ми е добре у дома, толкова ми е драго да виждам всички и не мога да свикна. Колко спомени! Струваше ми се, че с вас ще говорим безспир, до сутринта.
Сега той виждаше отблизо лицето й, блестящите очи и тук, в тъмнината, тя му се струваше по-млада, отколкото в стаята, и дори като че се върна предишният й детски израз. И наистина тя с наивно любопитство го гледаше, като че искаше по-отблизо да разгледа и да разбере човека, който някога я обичаше така пламенно, с такава нежност и така нещастно; очите й му благодаряха за тази любов. И той си спомни всичко, което беше, и най-малките подробности: как се скита из гробищата, как после на разсъмване уморен се връщаше вкъщи, и изведнъж му стана тъжно и жално за миналото. В душата му пламна огънче.
— А спомняте ли си как ви изпращах оная вечер в клуба? — рече той. — Тогава валеше дъжд, беше тъмно…
Огънчето се разгаряше все повече в душата му и вече му се искаше да говори, да се оплаква от живота…
— Ех! — каза той с въздишка. — На, вие питате как живея. Как живеем ние тук? Никак. Стареем, пълнеем, отпускаме се. Ден да мине, друг да дойде, животът тече сиво, без впечатления, без мисли… Денем печалби, а вечер — клубът, сред картоиграчи, алкохолици, кресльовци, които не мога да търпя. Какво хубаво има?
— Но вие имате работа, благородна цел в живота. Вие толкова обичахте да говорите за своята болница. Аз тогава бях някак чудновата, въобразявах си, че съм велика пианистка. Сега всички госпожици свирят на роял, аз също свирех като всички и нищо особено нямаше в мен; аз съм толкова пианистка, колкото мама е писателка. И, естествено, не ви разбирах тогава, но после в Москва често мислех за вас. Само за вас мислех. Какво щастие е да бъдеш земски лекар, да помагаш на страдалците, да служиш на народа! Какво щастие! — повтори Екатерина Ивановна с увлечение. — Когато в Москва мислех за вас, вие ми се представяхте такъв идеален, възвишен…
Старцев си спомни за банкнотите, които вечер измъкваше от джобовете си с такова удоволствие, и огънчето в душата му угасна.
Той стана, за да се върне в къщата. Тя го улови под ръка.
— Вие сте най-добрият от всички, които съм виждала в живота си. Ние ще се виждаме, ще разговаряме, нали? Обещайте ми. Аз не съм пианистка, по отношение на себе си вече не се заблуждавам и пред вас няма нито да свиря, нито да говоря за музика.
Когато влязоха в къщата и Старцев видя на вечерната светлина лицето й и тъжните й, благодарни, изпитателни очи, обърнати към него, почувства неспокойство и пак помисли: „Добре, че тогава не се ожених“.
Той започна да се сбогува.
— Вие нямате никакво римско право да си заминавате без вечеря — говореше Иван Петрович, като го изпращаше. — От ваша страна това е твърде перпендикулярно. Я представи! — рече той, като се обърна в антрето към Пава.
Пава, вече не момче, а млад човек с мустаци, зае поза, вдигна нагоре ръка и каза с трагичен глас:
— Умри, нещастнице!
Всичко това дразнеше Старцев. Като сядаше в каляската и гледаше тъмната къща и градината, които му бяха така мили и скъпи някога, той си спомни всичко изведнъж — и романите на Вера Йосифовна, и шумното свирене на Котик, и остроумието на Иван Петрович, и трагическата поза на Пава, и си помисли, че ако най-талантливите хора в целия град са толкова бездарни, то какъв трябва да бъде градът?
След три дни Пава донесе писмо от Екатерина Ивановна.
„Вие не идвате у нас. Защо? — пишеше тя. — Боя се, че сте се променили към нас, боя се и страшно ми става дори при мисълта за това. Успокойте ме, елате и кажете, че всичко е наред.
Нужно ми е да поговоря с вас. Ваша Е. Т.“.
Той прочете писмото, помисли и каза на Пава:
— Кажи, драги, че днес не мога да отида, много съм зает. Ще отида, така кажи, след два-три дни.
Но минаха три дни, мина седмица, а той все не отиваше. Веднъж, като минаваше покрай къщата на Туркини, си спомни, че би трябвало да се отбие поне за минутка, но помисли и… не се отби.
И никога вече не посети Туркини.
Глава 5