Почуках и изчаках. След малко почуках отново. Пак не чух нищо, но вратата леко се открехна и две странно виолетови очи надникнаха отвътре към мен, после към Лойош и Роуца, и отново към мен.
— Да? — рече той, или по-скоро изписука. Гласът му беше висок и тънък. Не можех да си го представя как излага теза пред съда. В смисъл, искате ли съдията да се смее на адвоката ви? Е, не знам, може и да помага.
— Може ли да вляза?
Той отвори вратата още малко. Беше съвсем малко по-висок от Алийра, която бе съвсем малко по-висока от мен. Беше широк в раменете и като за драгар можеше да мине за набит. Облеклото му бе небрежно дотам, че връзките на жакета му бяха хлабаво вързани и ръкавиците висяха неравно на колана му. Като за йорич това е небрежно, нали? Каза:
— Вие сте източняк. От свое име ли идвате, или за някой от сънародниците ви? Никога не съм имал работа със Сепаративните закони, макар че съм ги преглеждал, разбира се.
Кабинетът зад него бе малък и квадратен, зает предимно от дървено бюро, което изглеждаше старо и дълго използвано, с вдлъбнатини и драскотини тук-там, и едва оставяше място за два стола, които бяха грозни и метални. На стената, там, където някога би трябвало да са висели картини или нещо такова, имаше бели петна. Някакъв официален документ в рамка висеше натрапчиво над и зад стола му.
Отвърнах:
— Бяхте ми препоръчан от лейди Ардвена. Аз съм Влад Талтош. Тук съм заради Алийра е’Кийрон.
— Заповядайте, влезте. — Отстъпи встрани, за да ме пропусне. Погледна отново Лойош и Роуца. — Интересни любимци си имате.
„Поздрави го от мое име, шефе. Обичам тъпите комплименти“.
Пренебрегнах го и пристъпих вътре.
— Нов ли ви е кабинетът?
— Да. Съвсем наскоро ми се разреши да се преместя в Дома от външен кабинет. — Спря, преди да се настани в стола си. — Как разбрахте?
Седна зад бюрото си. Аз се разположих в един от столовете. Беше грозен, но затова пък неудобен.
— Алийра — натъртих.
— Лейди Ардвена, за Алийра е’Кийрон — повтори той. — Интересно съотношение. Но пък, струва ми се, че съм чувал за вас.
Издадох някакъв звук, който можеше да означава всичко, и го оставих да говори. Всички адвокати, с които съм се срещал, неизменно са готови да ти говорят от домоднев до Северен пристан. Най-добрите обичат и да слушат също така.
Перисил кимна, сякаш отвръщаше на някакъв вътрешен глас.
— Имате ли документация?
— Не.
— Регистриран ли сте като приятел?
— Да, но не е потвърдено.
— Хм. Не иска да вижда приятелите си и не желае адвокат.
— Е, знаете ги драконите.
— Не много и не добре. Никога не съм имал клиент от тях.
— Господарите на дракони смятат, че има два начина да се реши, който и да е проблем и първият е да убият някого.
Той кимна и попита:
— А вторият?
— На повечето изобщо не им се налага да стигат до втория.
Той скръсти ръце и се отпусна назад.
— Трудна ситуация. Разполагате ли с пари?
— Да.
Назова едно число, което представляваше значителен процент от сумата, която взимах обикновено, за да убия някого. Помолих го за писалката, мастилото и попивателната, написах бележка до банката ми и му я подадох. Той я огледа внимателно, духна я, остави я настрана и кимна.
— Къде може да ви потърся?
— В Черен замък.
— Знам го. — Сплете пръсти и позяпа за миг в празното. — Прав ли съм, че не знаете защо отказва адвокат или да се види с когото и да било?
Отвърнах:
— Мога да предполагам, доколкото познавам Алийра.
— Разгневена е, оскърбена и изпълнена с повече гордост, отколкото баща й, преди да унищожи света?
— О, значи я познавате?
— Чувал съм за нея, разбира се.
— Дракони.
— Наистина.
— Може ли да обясните законите, които се прилагат в случая?
— Няма много за обясняване. Древната магия е забранена с имперски едикт.
— Мда. Какво означава това?
— Че не е кодифицирана традиция. Кодифицираните традиции са по-забавни.
— Забавни ли?
— За един адвокат. При нещо традиционно винаги можем да намерим интересен начин да реинтерпретираме традицията или да намерим исторически контекст за създаването й, който се е променил, или да оспорим как е кодифицирана. Този род неща винаги са забавни. Аз лично работя главно с едикти.