— Както каже ваше величество.
Гледаше сърдито, а аз се вторачих в една точка на стената над и зад дясното й ухо. Глобусът бе добил някакъв оранжево-червеникав оттенък. Зачаках. Това е една от онези ситуации, в които не е нужно да обяснявам защо непрекъснато си държа устата затворена.
Накрая тя махна към един от столовете.
— Седни.
— Благодаря, ваше ве…
— О, я млъкни.
Седнах. Столът беше удобен. Аз не се чувствах удобно.
Тя издиша бавно и дълго.
— Е, добре. Това вече му се вика ситуация.
Едно от нещата, които се бях надявал да намеря начин да й кажа, беше: „Виж, знаеш от години, че Алийра и Мороулан бъркат в Древната магия. Защо изведнъж се оказа толкова голям проблем?“ Вече бях убеден, че няма да получа възможност да я попитам това. Глобусът кръжеше около главата й, цветът му постепенно погасна до бледозелен оттенък. Сигурно е притеснително да не можеш да скриеш чувствата си.
— Глобусът предназначен ли е да показва височайшето настроение, или това е страничен продукт на нещо друго?
Престори се, че не е чула въпроса ми.
— Кого си наел за адвокат?
— Някой си Перисил.
— Не го познавам. Ще успее ли да те вкара да я видиш?
— Надявам се.
— Уведоми я, че ако признае, съдът ще прояви милост.
Понечих да отговоря, но бързо го промених във вид, който, надявах се, бе по-подходящ за пред височайшата особа.
— Ваше величество благоволява да се пошегува?
Тя въздъхна.
— Не, но те разбирам.
Опитвах се да си представя как Алийра е’Кийрон се моли за милост от когото и да било, по каквато и да е причина, и умът ми просто не можеше да го приеме.
Тя каза:
— Трябваше да го спомена преди, но се радвам, че не си… в смисъл, радвам се, че все още си жив.
— Аз също. В смисъл, благодаря, ваше величество.
— С кого си се видял, откакто се върна в града?
— С Мороулан, с никой друг.
— Той, ъъ, каза ли нещо?
— Имате предвид дали е направил нелоялни изказвания за своя владетел? Не.
— Бих могла да поставя Глобуса над теб и да те накарам да повториш това.
— Сигурно е хубаво, че можете да го направите, когато си поискате, ваше величество.
— Не е толкова хубаво, колкото си мислиш.
Покашлях се.
— С цялото ми дължимо почитание, ваше ве…
— О, зарежи почитанието. Какво има?
— Някой в моето положение едва ли би могъл да прелива от съчувствие към някой във вашето.
— Не молех за съчувствие — каза нейно величество.
— Знам.
— И знаеш по чия вина е затрудненото ти положение.
— Да. Мога ли да кажа същото за вашето?
— Не и без да приложиш метафизика, за което нямам търпение точно сега.
Усмихнах се възпитано.
— Мога да си представя ваше величество в библиотеката на Черен замък, как разпалено спори за метафизика с Мороулан.
— Аз също — отвърна тя с къса усмивка.
Беше ту сякаш съм поканен да си побъбря със Зерайка, ту сякаш говоря с императрицата. Трудно ми беше да се оправя. Казах:
— Сигурно е трудно в положението ви.
— Казах, че не моля за съчувствие.
— Извинявам се.
Тя въздъхна.
— Трудно е, да. Между това да затворя приятелка и да наруша… — Спря и поклати глава. — Добре, знаех в какво се въвличам, когато взех Глобуса.
И двамата премълчахме, че в момента, когато бе поела Глобуса, не бе имало, съвсем буквално, никой друг, който да го направи.
— Знаете, че винаги съм готов да служа на ваше величество.
— Нима?
— Да.
— Доколкото това не означава нелоялност към приятелите ти, както обикновено? — Прозвуча леко укоризнено.
— Да — отвърнах, без да издам, че тонът й малко ме ужили.
— Боя се, че това е случай, в който ще трябва да избереш на кого да помогнеш.
— Между приятелите ми и Империята? Съжалявам, но това едва ли е избор. Можете ли да ми дадете достатъчно ясна представа какво става, за да мога поне да разбера защо трябва да е така?
След малко тя каза:
— Знаеш ли, Влад, че според всичко, което ни е известно, изглежда почти сигурно, че поне пет от първоначалните шестнайсет племена са практикували човешко жертвоприношение?
— Не бях в течение…
— Мнозина допускат, че, след като имаме доказателства от петте, може да се предположи със сигурност и за останалите единайсет. Не знам дали са прави, но не мога да докажа, че грешат.