Няма да се опитвам да описвам завоите, които взехме, нито стълбищата, които водеха нагоре само за да се спуснем веднага след това по други надолу. Ще спомена един изключително широк коридор, с нещо като златна украса върху слонова кост, с окачени по стените псиотпечатъци на някои от най-странните личности, които съм виждал изобщо. Всички приличаха достатъчно много на Деймар, за да ме убедят, че са Господари на ястреба, и всички ме гледаха вторачено, с едно и също изражение, все едно казваха: „Що за странно животно си ти, между другото, и би ли имал нещо против да те поогледам малко?“
Влязохме в квадратно помещение, голямо приблизително колкото стария ми апартамент на улица Долен Кийрон — а той беше доста голям. Помещението беше празно. Харнууд рече:
— Тук различните представители понякога се събират, за да си говорят неофициално.
— Тук ли трябва да изчакам?
— Не, можем да намерим кабинетите на лорд Делвик.
Радвах се, че стаята е празна. Една среща с представителя на дома Джерег щеше да е неудобна. Отидохме до една врата в другия край и влязохме в коридор. Харнууд кимна надясно.
— Натам, като се заобиколи надясно, ще се върнете при Имперската зала за аудиенции, от другата страна. За съжаление, това е най-краткият път, без да се минава през Залата, което е нередно.
— Разбирам — излъгах аз.
Той се престори, че ми повярва, и завихме наляво. Имаше няколко врати отдясно, а по-натам коридорът се раздвои, но преди това Харнууд спря пред една от вратите и почука. Над нея се виждаше символът на дома Йорич. До този момент не бях хапвал нищо, освен сушени плодове преди около три години и бях в окаяно настроение. Реших твърдо да не си го изкарвам на лорд Делвик.
„Не мога да чакам…“
„Ами недей“.
Роуца леко потрепери и съм съвсем сигурен, че беше смях.
Вратата се отвори и един попрестарял драгар с гъсти вежди и тънки устни ни посрещна с дипломатична усмивка — тоест усмивка, която не значи нищо.
— Добра среща, Делвик.
— И на теб, Харнууд. — Погледна въпросително към мен.
— Това е лорд Талтош, от дома Джерег. Желае да си поговорите.
— Разбира се — отвърна той. — Влезте и седнете. — И да не беше чувал за мен, прикри го добре.
Харнууд си тръгна след обичайните учтивости и извинителни жестове, след което придружих Делвик в стаята му — или по-скоро жилище, защото имаше две врати, които вероятно водеха до личните му покои или нещо такова. Беше доста приятно: дебел тъмночервен килим от тези, дето се внасят от Кереш и околностите, със сложни преплетени шарки, за чието различаване не би стигнал един човешки живот. Нямаше бюро, което по някакъв начин ми се стори важно. Имаше само няколко тапицирани стола с масички до тях, тоест, все едно че ти казваха: „Тук само ще си побъбрим малко с теб, няма защо да се притесняваш“.
Хе.
Делвик ми посочи стол, извини се, излезе през една от вратите и след малко се върна с голяма чиния със сухари и сирене. Бях готов да го разцелувам.
Казах:
— Надявам се, че не възразявате да нахраня малко приятелите си.
— Разбира се, че не, милорд.
Нахраних ги, както и себе си, като се стараех да не изглеждам твърде лаком, но също тъй и без да се притеснявам особено. Има моменти, когато предразсъдъците на драгарите за хората могат да работят за нас. Не ядох достатъчно, за да се заситя, но няколкото сухара с изключително деликатно (чети: безвкусно) сирене помогнаха. Той също изяде няколко, колкото да ми прави компания, докато чакаше да заявя по каква работа съм дошъл.
Извадих монетата, дадена ми от Перисил, и му я показах.
— Хм. Добре. — Погледна ме и кимна. — Много добре. — Отпусна се в стола си. — Кажете ми.
— Защо съдебното преследване на Алийра е’Кийрон става толкова бързо?
— Самият аз се чудех. Значи имате адвокат за нея?
— Перисил — отвърнах му.
— Хм. Боя се, че това име не ми говори нищо.
— Има кабинет в сутерена.
— Къде?
— В Дома.
— А, разбирам.
Изглежда, най-добрите адвокати имаха кантори извън Дома. Това може би трябваше да разстрои увереността ми в Перисил, но се бях доверил на съвета му и го харесвах, а Лойош не бе направил някакъв особено гаден коментар по негов адрес.
— Попитах нейно величество и…
— Моля?
— Попитах нейно величество за това и тя не пожела да отговори. Делвик се овладя и престана да ме гледа вторачено.