Убедих го, като му показах монетата, и се чу силен звън, последван от действията на невидими слуги, които задърпаха невидими въжета, и вратата се отвори. При Мороулан нещата действаха по-добре.
Беше малко странно да вляза през този портал. Първо, другата страна ми беше по-позната. Бил съм там и ме прониза хладна тръпка, щом стъпих на голия каменен под. Няма да говоря за последния път, когато бях в затворите на йорич. И определено няма да говоря за времето преди това.
Точно след входа в широкия коридор имаше малка стражева кабина, като къщурка със стъклени прозорци. Вътре имаше две кушетки, предполагам, за да спят там, и маса, зад която седеше сержант. На един стол до него седеше жена, а пред него лежеше разтворена дебела книга с кожена подвързия.
— По каква работа? — попита сержантът.
— Да видя Алийра е’Кийрон, по молба на нейния адвокат.
— Име?
— Моето или на адвоката?
— Вашето.
— Шурке.
— Печат?
Изрових го и му го показах.
— Казаха ми, че ще наминете — каза той. — Трябва или да оставите оръжията си тук, или да подпишете и подпечатате тези документи и да положите клетва, с която обещавате…
— Знам. Ще подпиша документите и ще положа клетвата.
Той кимна и минахме по процедурата, която ми позволяваше да задържа Лейди Тилдра, а в никакъв случай нямаше да я предам. След като най-сетне приключихме с това, той рече:
— Лимпър, заведи го до номер осем.
Жената стана и ми даде знак да я последвам.
Особеното при затворите е, че за разлика от всичко друго в крилото на йорич, те са доста прости: голям квадрат от врати, постове за охрана в четирите ъгъла, стълбище в средата. Може да включва много вървене, но няма да се загубиш.
Качихме се по стълбището. Досега бях влизал само в сутерена и първото нещо, което ми направи впечатление, бе, че вратите на килиите, макар да бяха направени от същото обковано с желязо дърво, са много по-раздалечени от вратите на тези, в които бях пребивавал аз. И имаха въженце за звънец, моля ви се!
Лимпър дръпна въженцето на една врата, после извади ключ и я отключи, без да изчака отговор. Вероятно обитателите на тези елитни килии заслужаваха да бъдат предупреждавани за посетители, но все пак нямаха избор дали да ги пуснат. Това ме накара да се почувствам малко по-добре.
Тя отвори вратата и ми каза:
— Имате един час. Ако поискате да напуснете по-рано, дръпнете топката от вътрешната страна на вратата.
Пристъпих вътре и вратата се затвори зад мен с глух звук. Чух как ключалката изщрака. Огледах се.
Когато бях малък, жилището, в което живеехме с баща ми, бе доста по-малко от „килията“, в която се намираше Алийра, и определено не толкова луксозно. Подът беше застлан с дебел сериолски килим с вълнисти шарки и остроъгълни линии, всички оформени на точки. Мебелите бяха от светло дърво, а светлината идваше от канделабър с достатъчно свещи, за да осветят петдесет килии като тази, в която бях отседнал аз навремето. Описвам, разбира се, само стаята, която можех да видя, защото имаше още две врати, водещи вероятно към други стаи. Но пък може би едната бе тоалетна и апартаментът беше само двустаен.
Отначало не видях Алийра. Беше се изтегнала на дълъг диван и простото й черно военно облекло се сливаше с меката тапицерия. Въпреки че всъщност трябваше да съм видял искрите, изхвръкнали от очите й, когато ме удостои с онзи мил, приятелски, гостоприемен поглед, който очаквах.
— Какво, в името на тръните в задника на Барлън, искаш пък ти!
„Можем ли просто да не обръщаме внимание на ругатните и обидите, шефе?“
„Страшното вече мина, Лойош“.
И така си беше. Защото докато още търсех нещо за отговор, тя каза:
— Не съм давала разрешението си за визита.
— Адвокатът ти го уреди.
— Нямам адвокат.
— Оказва се, че имаш.
— Нима? — Каза го с тон, който можеше да остави ледена кора по горящите интимни части на Винак.
— Казаха, че законът го изисквал. Не ги разбирам аз тия работи.