— А аз нямам ли думата по въпроса?
— Не си имала думата и когато са те напъхали тук — отвърнах и свих рамене.
— След като ми взеха Пътедир, ако тоя адвокат посмее да си покаже физиономията, ще трябва да се оправям с голи ръце.
Кимнах и отбелязах:
— Знаех си, че ще проявиш разум.
Изгледа ме свирепо.
— Знаеш ли защо не те убивам веднага?
— Да. Защото за да го направиш, ще трябва да станеш. В затворите на йорич си откъсната от Глобуса и не можеш да левитираш, тъй че ще видя колко ниска си всъщност, а ти не би могла да понесеш такова унижение. Ще ми предложиш ли нещо за пиене?
Просто за да знаете, от години не беше правила онова с левитирането. Казах го просто за да я подразня.
Тя ми посочи с брадичка.
— На бюфета. Сипи си.
Спрях се на силен сайдер, който бе доста добър, макар да му трябваше малко охлаждане. Заех стола срещу нея и се усмихнах мило на кръвнишкия й поглед.
— Е? — рекох. — Какво ново?
Реакцията й бе по-скоро войнствена, отколкото подобаваща за дама.
— Да. Тая част донякъде я схванах — казах. — Но се чудех за детайлите.
— Детайли. — Каза го, все едно че думата беше гадна на вкус.
— Арестувана си — подхванах — за нелегално проучване и практикуване…
Прекъсна ме с няколко предложения какво бих могъл да направя с резюмето си по делото й.
Приближавах се до заключението, че не е в най-добро настроение за разговор. Отпих глътка сайдер, примляснах и огледах стаята. Имаше дори прозорци. Бяха с решетки, но истински прозорци. Докато бях в „Склада на джерег“, нямах никакви прозорци. И бяха направили нещо, което предотвратяваше психична връзка, макар че все пак можех да говоря на Лойош, което ме поставяше в по-добро положение от повечето там.
— Струва ми се, че тук става въпрос за нещо повече от простото нарушаване на закон.
Тя ме зяпна.
— Ти правеше това от години и всички го знаеха — продължих. — Защо ще те арестуват за него сега? Трябва да е замесено нещо политическо.
— Мислиш ли?
— Просто разсъждавам на глас.
— Чудесно. Може ли да го правиш другаде? И да има някой, когото искам да видя точно сега, не си ти.
— А кой?
— Пътедир.
— Е, да. — Можех да си представя какво е да си лишен от Великото си оръжие. Докоснах дръжката на Лейди Тилдра.
— Моля те, махни се — каза тя.
— Е, не.
Изгледа ме кръвнишки.
— Трябва да науча подробностите, ако ще правя нещо по въпроса — казах. — А ще направя нещо по въпроса.
— Защо? — Почти го изръмжа.
— Не бъди глупава. Знаеш защо. За да спечеля по-висока морална позиция над теб. От това преживявам. Самата идея, че ми дължиш…
— О, я млъкни!
Млъкнах и използвах възможността да поразсъждавам. Трябваше ми друг подход. Веднъж, преди години, бях видял стаята в Черен замък, където живееше Некромантката, ако можеше да се нарече стая. Трудно можеше да се нарече и килер. Имаше място, колкото да стои, и толкова. Не можах да се сдържа и подхвърлих колко е малка, а тя изглеждаше озадачена за миг, след което каза: „О, но ти възприемаш само три измерения, нали?“ Да, боя се, че възприемам само толкова. А обичайният ми начин на възприемане нямаше да убеди Алийра да ми каже какво става.
— С какво те хранят тук?
Тя ме погледна.
Рекох:
— Когато бях тук, получавах от онази супа с хлебни корички, плуващи из нея. Просто се чудех дали се отнасят по-добре към теб.
— Кога си бил тук?
— Няколко пъти. Не точно тук, ако трябва да съм точен. В същата сграда, но в друг апартамент. Моят не беше толкова изискан.
— Какво, това морално превъзходство ли ти дава?
— Не, моралното превъзходство го получавам от това, че бях виновен за онова, за което ме арестуваха, и че си излязох на свобода малко по-късно.
Тя само изсумтя.
— Добре де, някакво морално превъзходство поне.
Тя измърмори нещо за джерегите. Допускам, че не беше ласкателно.
— Но пък ти също си виновна — казах. — Формално поне. Тъй че предполагам…
— Ти все много знаеш!
Споходи ме един от онези бързи проблясъци на памет, които те спохождат понякога, този път как лежа на гръб, докато късчета и парчета от света се превръщат в нещо, което не би трябвало да съществува.