Седнах в стол, който бе твърде голям за мен, и отпих от чудесното червено вино, леко охладено, точно както го харесвам. Това предполагаше много, но го оставих за по-късни размишления.
Очаквах да се върне след около пет минути и да ме заведе при Мороулан, но само след две минути се появи самият той: Мороулан е’Дриен, лорд на Черен замък, владелец на Чернопрът и, да, неща в този дух. Познах стъпките му — крачеше бързо — и преди вратата да се отвори, станах.
— Влад — рече той. — Толкова време мина. — Хвърли бърза усмивка на Лойош. Лойош се накокошини на рамото ми и наведе ниско глава като за поздрав. Мороулан продължи: — Чул си за Алийра значи?
Кимнах.
— Бях в крилото на йорич, дадох името си да го добавят в списъка…
— Какъв списък?
— На приятелите на ответницата.
— Защо се прави това?
— Позволява ти да я видиш, ако се съгласи.
— А, затова значи… Добре. Да се качим в библиотеката.
Последвах го по широкото стълбище, запознах се отново с картините, след това по коридора, покрай двата огромни тома, оковани на пиедестали (израз на чувството за хумор на Мороулан, което може и да обясня някой ден), до друга двукрила врата. Като за мършав тип като него Мороулан прекалено много си пада по двукрилите врати.
Затвори ги след мен и седнахме в столове, които бяха като стари приятели, един срещу друг под кос ъгъл, с масички до десните ни ръце.
— Хубаво е, че те виждам отново, Влад. — Наля си нещо моравочервено от стъклена гарафа. Аз си бях донесъл виното. — Е, как я караш?
— Все така. Още бягам, още се крия.
— Неприятно.
— Свиква се.
— Интересни случки за разказване?
— Не. Кажи ми за Алийра.
Това съм аз: по същество, без увъртания.
— Добре. — Заби намръщен поглед във виното си. — Не знам точно. Беше се увлякла в някакви експерименти и гвардията Феникс се появи и поиска да я види. Заведох ги до…
— Почакай. Станало е тук?
— Да, точно тук.
— Арестували са я тук?
— Знаеш, че тя живее тук.
— Мм, добре. Продължавай.
— Горе-долу само това знам. Влязоха, взеха я и я отведоха.
— И ти си им позволил?
— Да вдигна въстание срещу Империята ли очакваше? Помислих малко, после казах:
— Да.
— Реших да не го правя.
Засега оставих този въпрос настрана.
— Какво си научил оттогава? — попитах.
— Много малко. Не можах да разбера нищо. Не ми позволиха да я видя.
— Трябваше да идеш в крилото на йорич и да се заявиш като неин приятел, тогава може да получиш някаква информация и ако тя го одобри, можеш да получиш още и да ти разрешат да я видиш.
— Добре, ще го направя.
— Някаква идея защо е отказала адвокат?
— Никаква.
— Адски помагаш, няма що.
Той се подсмихна.
— Радвам се да те видя, Влад.
— Може ли да попитам какво все пак си направил?
— Говорих с Ноуратар и Сетра.
— О. — Да, Драконовата наследничка и Магьосницата на Дзур планина щяха да са подходящите лица за начало. — Мм, те снабдяват ли те с информация?
— Точно колкото би очаквал.
— Значи не.
— Позна.
— Арестували са я преди колко? Преди около две недели?
— Малко повече.
Кимнах и казах:
— Добре. Трябва да й намерим адвокат.
— Откъде знаеш толкова много за тези неща, Влад?
Изгледах го мълчаливо.
— Но тя нали отказва адвокат? — каза Мороулан.
— Може би има начин да привлечем някого и да се опита да я вразуми.
— Как?
— Нямам представа. Но адвокатите са умни копелета.
— Парите не са проблем — каза той.
— Не са — съгласих се.
— Гладен ли си?
Осъзнах, че съм огладнял, и го признах.
— Да идем до килера и да видим какво можем да си намерим. Намерихме си някакви наденици в стила на някое източно кралство: мазни, люти и с вкус на розмарин. Вървяха с хрупкави дълги хлебчета и чудесно леко пикантно сирене. Имаше и делва червено, което май беше твърде младо, но все пак имаше плътност донякъде. Ядохме прави в кухничката на Мороулан и си подавахме делвата.
— Влад, знаеш ли какво става, ако я осъдят?
— Доколкото разбирам, макар че не съм съвсем сигурен, или ще я екзекутират, или императрицата трябва да смекчи присъдата, което ще породи суматоха сред домовете.