Мороулан кимна.
Изтупахме трохите по себе си и се върнахме в библиотеката.
— Какво ще направиш? — попита той.
— Не знам. Но вероятно ще включва нечие убийство.
Той се изкиска.
— Обикновено го включва.
— Сетра дали ще знае вече нещо?
— Само ако е видяла Алийра. В което се съмнявам.
— Може би трябва да ида да се видя с нея.
— Може би.
— Или направо да ида и да намеря адвоката.
Той кимна и хвърли поглед към колана ми.
— Как е лейди Тилдра?
Устоях на импулса да докосна камата.
— Не знам как точно да отговоря на това.
— Имаше ли някакъв… контакт?
Помислих.
— Не в прекия смисъл. Усещания понякога, може би.
Замълча.
— Знам, че връзката ви е от стотици години — казах. — Съжалявам, че…
— И аз.
— Тя беше нещо повече от сенешал за теб, нали?
Челюстите му леко се стегнаха.
— Не разбирам точно какво имаш предвид.
— Извинявай. Не е моя…
— Веднъж стоя на стража над тялото ми близо цяла неделя, за да ме опази жив, докато умът и душата ми странстваха до Пропадите при Портата на смъртта и водеха битка по Пътеките на мъртвите. Да ме опази жив не беше нито лесно, нито приятно, предвид обстоятелствата.
— Хм. Тук май има интересна история.
Той сви рамене.
— Питай императрицата. Вече казах твърде много.
— Няма да настоявам тогава.
— Какво ще правиш след това?
— Мисля, че ще е добре да се опитам да намеря адвокат на Алийра. Освен ако ти не искаш да го направиш.
— Стига да ми кажеш как.
— Знам какво да търся, повече или по-малко. По-лесно е просто да го направя аз.
— Освен ако междувременно не те убият — изтъкна той.
— Мда, това би позабавило нещата. Но ако стоя в Имперския дворец, би трябвало да съм в безопасност. А ако стоя близо до него, ще съм почти в безопасност.
— Ти знаеш най-добре.
Искаше ми се да си запиша часа и датата, на която е казал това.
— Вече знаят, че съм в града, защото свалих амулета, за да стигна тук. Тъй че знаят, че съм в Двореца. — Свих рамене. — Да скърцат със зъби. Знам как да се измъкна, когато се наложи.
„Шефе, лъжеш като исола“.
„Това е най-хубавото нещо, което си ми казвал някога“.
— Добре — рече Мороулан. — Не познавам крилото на йорич. Къде да те оставя?
— Навсякъде в Двореца, където го позволяват, стига да не е крилото на дракон или на джерег.
— Добре. Готов ли си?
Свалих амулета, прибрах го в кесийката, затворих кесийката и му кимнах.
Той махна с ръце и мина време, през което не бях никъде, а след това бях другаде. Извадих отново амулета, сложих го на врата си и се огледах. Имперското крило. Съвсем добре.
Отне ми цял час, докато се измъкна от Двореца, най-вече защото исках да го напусна през крилото на йорич, за да мога да прекося до Дома на йорич колкото се може по-бързо. Да, съществува едно непрекъснато напрежение, когато знаеш, че те преследват, но дори и с това може да свикне човек. Взимаш разумни предпазни мерки, сваляш риска до минимум и не се оставяш да те спинат.
Поне така е на теория.
Домът на йорич (за разлика от крилото на йорич на Двореца — просто за да не се объркате, не бих искал да се объркате) се отличава с висока врата с посребрена арка, над която се издига символът на дома Йорич. Този, за разлика от другия в крилото на Двореца, гледа напред. Вратата бе отворена. Двамата стражи, в цветовете на йорич, ми хвърлиха поглед, но ме пуснаха да мина, без да кажат нищо.
Възрастна драгарка в скромна рокля в кафяво и бяло пристъпи към мен, каза името си (не го помня) и попита с какво би могла да ми помогне. Казах й, че имам нужда от адвокат, и тя, с много тих глас, въпреки че нямаше никой друг наоколо, рече, че ако бъда така добър да й обясня най-общо естеството на проблема, сигурно би могла да препоръча някого.
— Благодаря ви. Не е необходимо. Бихте ли били така добра да ми кажете дали лейди Ардвена е на разположение?
Лицето й се затвори като кепенци в къща на Изтока и тя отвърна:
— Разбира се. Моля, елате с мен и ще ви заведа до чакалнята.
Последвах я и ме заведе, без да разменим повече приказки.
Предполагам, че знаеше що за клиенти поема лейди Ардвена, и не го одобряваше. Напаст за дома Йорич, не се и съмнявам.