Выбрать главу

Крейгар се прозя. Свих рамене. И изохках.

— Още ли боли? — попита Кийра.

— Малко.

— Ще стане…

— Надявам се, че няма. Мороулан, достатъчно ясно ли е?

— Да. Отивам в кабинета на адвоката. Как се казва?

— Перисил.

— Ясно. Изчаквам там още три часа и нещо и ако нямам известие от теб, го взимам да се видим с императрицата. Изглежда лесно.

— Надявам се. Главнокомандващ?

— Не ме наричай така.

— Извинявайте, ваше височество.

Тя ме изгледа гадно. Наистина, ама наистина трябва да се науча да не дразня дракони. Лош навик е и някой ден може да ми докара неприятности. Но пък е толкова забавно. Покашлях се и казах:

— Знаеш къде да бъдеш и кога, нали?

— Да. Трябва да се погрижа никой да не попречи на Мороулан и адвоката да стигнат до нейно величество.

Кимнах и казах:

— Ами, това е.

Проверих часа. Можеше и да успея, ако побързам.

— Късмет, Влад — каза Мороулан.

Кийра само ме удостои с усмивката си. Деймар беше потънал в размисъл. Ноуратар сви рамене. Всички станаха и си тръгнаха. Щом останах сам, извадих камата от ботуша си, огледах я и я опипах. Беше стилет, любимото ми оръжие за умъртвяване. Любимата ми цел, когато е възможно, е лявото око, защото зад него драгарите пазят онази част от мозъка си, която позволява психична дейност. Не че непременно се опитвам да прекъсна психичната дейност, но когато я прекъснеш, моментално изпадат в шок. За това е нужно оръжие с прилична дължина и добър връх. Това ги имаше, въпреки че не можеше да се похвали с кой знае колко остър ръб.

Но точно сега нямах време да го точа. Върнах го в ботуша си, пробвах изваждането, не ми хареса и накрая го затегнах до корема ми отляво, скрито под наметалото. Пробвах го и се получи, и не ме заболя повече от куп други неща. Съвсем добре.

Отправих се към Каменния мост, като отцепих покрай Дворцовия квартал. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, за да сме сигурни, че никой не ни обръща внимание.

Бях леко разсеян. Първо, от вървенето ме болеше. Второ, най-тънката част от цялата работа предстоеше тепърва. Мислех да помоля Коути за помощ, но имах чувството, че препоръка от нея няма да се приеме добре от тези хора. Прехвърлих наум няколко други възможни версии и ги отхвърлих.

Когато наближих къщата, още не ми беше хрумнало нищо.

„Провери“.

„Действам, шефе“. След малко: „Същият тип, същото място“.

„Добре“.

Скрих се зад един дъб — щяха да трябват трима като мен, за да го обхванат — натърках малко пудра по лицето си, залепих брадата и сложих перуката.

„Ние какво правим?“

„Ваш избор: наметалото или отвън“.

„Нито едното?“

„Лойош…“

„Добре де, наметалото“.

„Вътре тогава“.

Напъхаха се. Приближих до къщата и се сетих да потропам с юмрук на вратата, вместо да почукам. Това също болеше.

Вратата се отвори и я отвори жена на средна възраст, източнячка. По вида й не можах да преценя от коя част на Изтока е потеклото й. Имаше голяма уста и раздалечени очи, кръгли като на котка. Погледът в очите в този момент бе подозрителен.

— Да?

— Казвам се Савн. — Измъкнах името общо взето от въздуха. — Бих искал да поговорим няколко минути с вас преди събирането тук, ако не възразявате.

— Откъде знаете за събирането тук?

„Това е гласът, шефе. Тя говореше през повечето време“.

„Добре“.

„Чувам двойно, шефе. Мога ли да…?“

„Можеш“.

„Добре“.

Последва психичният еквивалент на облекчена въздишка.

Казах:

— Много хора знаят за събирането тук, както и за другото с лорд Калто.

— Всички знаят за второто.

— Да, включително някои, които сигурно бихте предпочели да не знаят.

— Империята?

— По-лошо.

Огледа ме за миг, после каза:

— Влезте.

Вътре беше по-широко, отколкото изглеждаше отвън: голяма стая с печка в единия ъгъл и таванско горе, с кътчетата за спане. Плюс много груби дървени столове — поне двайсет. Подозирах, че повечето разходи са отишли за столовете.

Посочи ми един. Седнах, тя остана права. Хе. Добре, значи така щеше да е.

„Шефе, трябва ли да говориш високо? Тук? Щом аз можех да слушам…“

„Хм. По дяволите. Прав си“.