Тъй че имаше двайсет и един, които можеха да са обектът ми. Помислих си, че бих могъл да огледам мазолите по ръцете им, стига да мога да ги видя. Но май се бях натъкнал на най-голямата група неработещи тежък труд текла, събирали се някога на едно място. Някои бяха вестоносци, други домашни слуги, някои слугуваха на търговци, но на никого не личеше, че наистина върши някаква работа. Ужасно разочароващо. Зачудих се какво ли означава.
Като че ли имаше няколко, които не се познаваха, тъй че фактът, че съм външен, като че ли не се оказа нещо толкова лошо. Бринея ги представяше, докато влизат, а аз гледах много, говорех малко и не научавах нищо.
„Жалко, че не мога да видя, шефе“.
„Смяташ, че можеш да засечеш убиец, когато аз не мога?“
„Да“.
„Ха“.
Столовете бяха подредени почти в кръг, три реда в дълбочина, само с една дъга, оставена пред вратата и към кухнята. Един стол, в другия край на дъгата, бе останал незает като по мълчаливо съгласие. Бринея седна на него и каза:
— Да започнем.
Започна и продължи дълго. Говореха за натиск над Империята и ми хрумна, че е празна работа, но кой пък бях аз, че да знам? Говореха за защита на „интересите на народа“, но не бяха съвсем ясни какво включва това. Най-вече продължи дълго. Извадих сгъваемата ножка, която си бях купил наскоро. Никой не реагира. По дяволите. Взех да си чистя ноктите с нея и като че ли никой не забеляза. Нищо. О, добре. Затворих я и я оставих на стола до мен.
Междувременно продължаваха да дърдорят, обсъждаха какво трябвало да кажат на лорд Калто — внимаваха да го наричат лорд Калто, между другото — и с какви норми трябвало да се съобрази, и как трябвало да настоят всички подробности по разследването да са публично достояние. „Обадете ми се, като го направите това“, помислих си, но не го казах.
Бях изпаднал в едно състояние между досада и безсилие. Вече ми се искаше да извадя една кама и да я размахам, просто за да видя кой ще реагира. И можеше дори да се получи. Но работата е, че можеше и да не се получи, и тогава щях да изгубя шанса си.
Отне доста време — много, много време, — но най-сетне Бринея каза:
— Мисля, че това покрива всичко. Предлагам да отидем там вкупом. Ако тръгнем сега, ще сме там няколко минути по-рано и ще можем да говорим на всеки, който мине, и да обясним какво правим, а после да влезем заедно. Има ли възражения?
Нямаше, тъй че всички взехме да ставаме. Наблюдавах много внимателно да видя дали някой изглежда необичайно атлетичен или, хм, потаен, докато става, ако в това изобщо имаше някакъв смисъл. Почти ми се стори, че забелязах един такъв. Огледах го, докато се изправяхме: тип с дълги подвижни ръце и с широки дрехи, косата му беше много разрошена и можеше да крие благородническа точка. Може би. Номерът беше да го държа под око, но да не се разсея толкова, че да пропусна някой друг. Беше трудно, но не и невъзможно. Трябва да се довериш на периферното си зрение.
Успях да се вредя последен на изхода, без да смятаме Бринея и един, когото взех за мъжа й. Никой друг като че ли не държеше да е последният, излязъл през вратата. Но предполагам, че ако ме бяхте наблюдавали, и аз нямаше да ви изглеждам, че държа да съм последният.
Всички се струпахме към улицата, за да тръгнем към Залата на говорителя в Южна Адриланка, построена от някого вместо къщата на говорителя, каквито има в селата. Не беше далеко, но поне един от нас нямаше да стигне дотам. Изчакаха Бринея да поведе и щом тя затвори вратата, казах:
— Няма ми го джобния нож.
— Забрави го на стола до твоя — каза един нисък възрастен текла на четири-пет крачки от мен.
Ние убийците забелязваме такива неща.
Кимнах и разтворих наметалото си, докато съкращавах разстоянието. Лойош и Роуца изхвърчаха много бързо и няколко души извикаха, но стилетът вече бе в ръката ми. Ударих го под брадичката. Силно при това — помня, че усетих как дръжката опря в костта, но най-вече помня как ме заболяха ребрата, когато нанесох удара. Пуснах ножа и понечих да отстъпя, канех се да свия на кълбо от болка и да се опитам да вдишам, когато…
„Долу!“
Рухнах на земята и се превъртях, и усетих как нещо каза уушш над главата ми. Някой реагираше ужасно бързо за текла, а мускулите ми изреваха да не правя това и…