— Ще заподозре, когато някой я попита защо не е била на линия, когато е трябвало да я пратят при императрицата.
— Може. — Не изглеждаше притеснен.
— Благодаря ти.
— Аз съм като теб, Влад. Просто ми е кеф Алийра да ми дължи нещо.
Тази мотивация можех да я разбера.
Стигнахме до кабинета. Вратата бе отворена и Мороулан и Перисил бяха вътре. Запознах Перисил с Деймар и Крейгар, когото не забелязах да влиза.
— Току-що ми се обадиха — каза Перисил. — Освобождават Алийра.
— Добре.
— И ще разследват събитията в Тирма.
— Хубаво.
— И нейно величество иска да те види.
— О. — Покашлях се. — Кога излиза Алийра?
— Вече са пратили заповедта за освобождаването й. Би трябвало да е навън до час.
— Добре.
— Браво, Влад — каза Мороулан.
— И на теб. На всички.
— Жалко, че нямам повече столове — каза Перисил.
— Алийра ще дойде ли тук при нас?
— Нямам представа.
Кимнах и казах:
— Защото съм сигурен, че ще предпочете да седне.
Мороулан ме изгледа особено.
Беше като едно време в библиотеката на Мороулан, само че не съвсем. Първо, Алийра я нямаше. Най-вероятно нямаше да иска да ме види. Знаеше, а и аз знаех, че благодарностите са неуместни. Но нищо не можеш да направиш, когато това, че си задължен на някого, те кара да се чувстваш неловко.
Но по-важно от това бе неловкото чувство, че макар да беше приключило, всъщност не беше. Не можехме да се отпуснем, да се посмеем и да се помайтапим, защото имаше твърде много несвършена работа. Какво щеше да стане с имперското разследване? Щеше ли Лявата ръка да подгони Коути, както се бяха заканили? Кога най-после джерег щяха да ме спипат? А оставаше и нерешеният проблем с…
— Крейгар. Би ли направил нещо за мен?
— Мм?
— Някакъв задник току-що бе арестуван за това, че се представя за гвардеец. Един от тия, дето ме набиха. Намери го, научи кои бяха приятелите му и им счупи няколко кокала.
Той кимна, че ще го направи, и попита:
— Как се чувстваш, между другото?
— Аз ли? Чудесно.
— О. Изцерен си?
— Мм, да.
Не попита повече. Познава ме. Всички ме познават. Понякога не е съвсем приятно. Аз също ги познавам, но тази част не е много важна.
— Току-що се чух с Алийра — каза Мороулан. — Прибрала се е вкъщи. Искаш ли да дойдеш?
Поклатих глава и казах:
— Трябва да поговоря с адвоката си.
— За какво?
— Дълга история.
Той се поколеба.
— Тук ли ще си?
— Освен ако не ме спипат.
— Имам предвид в града.
— Още не знам. Ще ти се обадя.
— Аз ще си ходя — каза Деймар. — Радвам се, че се видяхме, Влад.
— И аз.
— Не съм те виждал много напоследък. Къде се губиш?
— Хм. Ще ти разкажа някой път.
— Добре. — Махна с ръка и изчезна. Ушите ми изпукаха. Хората не бива да телепортират от малки стаи.
Мороулан беше по-учтив. Благодари отново на Перисил, поклони се, излезе през вратата и ме остави сам с адвоката ми. А, и с Крейгар. Огледах се. Не, само двамата бяхме.
— Какво си наумил? — попита Перисил.
— Искаш ли нов клиент?
Дадох му кратката версия, съгласи се да поеме нещата, платих му и си тръгнах. Започвах да се чувствам малко изтънял откъм пари, нещо, за което уж не би трябвало да се притеснявам за няколко години и смятах, че изобщо няма да се притеснявам. Срамота. От друга страна, животът на беглец може да е доста евтин, ако го правиш както трябва. Това е една от добрите му страни.
Следващата ми стъпка беше да си побъбря с относително абсолютната владетелка на Драгарската империя.
Стигнах без инциденти и ето ти го и Харнууд. Поклони се колкото можа по-дълбоко, без да ме накара да си мисля, че ми се подиграва, след което каза:
— Ако милорд благоволи да ме придружи, нейно величество ще го приеме веднага.
Леле! Виж как низвергнатите станахме могъщи.
Отведе ме до една малка (като за Двореца) стая, облицована със сив мрамор, с шестоъгълна мраморна маса, на която седеше императрицата и похапваше хляб и сирене. Както са правили милиони преди мен, още преди да съм успял да се поклоня, неволно хвърлих поглед към Глобуса, за да се опитам да преценя височайшето настроение. Не можах всъщност. Беше някакво ръждивокафяво, което можеше да означава всичко.