— Ще оставя имперският адвокат да позабави делото, за да можеш бързо да се изнесеш от града — каза тя.
— Току-що казах, че…
— Чух какво каза. Недей да спориш с императрицата.
— Да, ваше величество.
Напускам града само за няколко години, а когато се върна, всички, които познавам, пият почти до умопобъркване. Дали защото всичко е било прекалено скучно, докато ме е нямало? Някак си се съмнявах в това. От друга страна, реших, че не е добра идея да питам нейно величество дали е пияна.
Подавахме си чашата известно време, после тя я наля пак.
— Нищо ли не можеш да направиш, за да защитиш Коути? — попитах.
— Ноуратар обеща да я наглежда. Повече от това не мога.
— Ясно.
— Знаеш ли коя е разликата между един залязващ феникс и един прероден феникс, Влад?
— Това шега ли трябва да е?
— Не. Или може би да, но не е.
— Казвай.
— Един прероден феникс знае как да се измъкне, преди да почнат лошите решения, нищо повече. — Кимнах. — Голяма част от последните няколко дни прекарах в справки с Глобуса, търсех спомени. Доколкото мога да преценя, това е единствената разлика. Започнеш ли да взимаш лоши решения, едни неща водят до други и накрая има повече мъртви текла, отколкото би искал човек.
— Смяташ ли, че си взела лоши решения?
— Не.
Кимнах и казах:
— Добре. Идеята, че императрицата взима лоши решения, ме притеснява. А джерег, Лявата ръка и орка — те ще се измъкнат ли от тая история?
— Не. Мисля, че ти ги спря.
— Аз?
— Би трябвало да ти дам още една имперска титла, но какво ще правиш с нея?
— Да. И как ще го обясниш?
— Правилно. Остана още малко сирене. Хапни го.
— Зерайка, каниш ли се да абдикираш?
— Това не е подходящата дума. Мисля, че може би е време Цикълът да се завърти.
— Съмнявам се.
— Защо?
— Няма да изглежда добре.
— Мислиш ли, че ме интересува?
— Би трябвало. Целият номер с управляването на империя е нещата да изглеждат добре.
Тя помълча дълго, а накрая като че ли въздъхна. Ако току-що бях убедил императрицата да не абдикира, значи бях внесъл в сметката си с добри дела за света и бях изтеглил от нея помощ на приятели. Как щяха Боговете на Съда да претеглят тези неща? Сигурно така и нямаше да разбера.
Реших, че каквото и да е решила императрицата, думите ми са без значение. По-лесно бе да мисля така.
Покашлях се.
— Фактът е, че съм в безопасност, ако остана в хана…
— Да бе! Не лъжи, че ще останеш в хана.
— А Коути? Може ли Ноуратар да я защити? И момчето също, разбира се?
— Надявам се. Ноуратар иска да я защити точно толкова, колкото Коути не иска да я защитават. Не си забравил, че не е съвсем безпомощна, нали?
— Не съм. — Въздъхнах. — Колкото повече правя каквото трябва, толкова повече прегради поставям между себе си и всички, на които държа.
— Ето че вече знаеш другата причина да те поканя тук — каза тя. — Добре дошъл в моя свят, Влад. По-добре е с компания. Ще помоля Лаело също да я наглежда, но бих предпочела да не й го споменаваш.
— Добре. И ти благодаря. Кой точно е Лаело?
— Един източняк. Вещер. Много е добър в работата. — По лицето й пробяга бегла усмивка и не настоях повече. Само казах:
— Очаквам с нетърпение да се запознаем.
Зерайка кимна, после попита:
— Мислиш ли да се сбогуваш с Ноуратар, преди да напуснеш Двореца?
Всъщност не бях мислил за това, но кимнах утвърдително.
— Недей.
Правилно. Добавяме я в списъка.
— Добре — казах.
Малко по-късно тя каза:
— Сиренето свърши.
Кимнах, станах, поклоних се, направих пет стъпки заднешком, обърнах се и я оставих сама.
Епилог
За никого не беше изненада, че когато разследването приключи, всички бяха оправдани от прегрешения, освен може би селяните, признати за виновни, че са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент. За никого не беше изненада и че като реакция на това в Южна Адриланка имаше улични вълнения. За никого не беше изненада и че потушаването им бе свързано с проливането на много кръв. Единствената изненада бе, че след седмица-две Алийра се съгласи отново да стане Главнокомандващ, но мисля, че го направи заради Ноуратар.