Алийра има силно чувство за дълг.
Перисил се изнесе от кабинета си в сутерена и се върна в частна кантора в самия Град. Репутацията е важна за един адвокат почти толкова, колкото за един убиец или една императрица.
Преди две седмици ми съобщиха, че съм оправдан по всички обвинения, свързани с инцидента, което е добре, но до голяма степен го очаквах. Тъй че това приключи, а ония типове, дето ме пребиха, си получиха заслуженото и дължа още едно пиене на Крейгар.
Бих могъл да напусна, след като вече всичко е приключило.
Бих могъл. Може би ще го направя.
Още съм тук, в „Отдиха на танцьора“, и парите започнаха да свършват. През няколко дни намирам нов начин да се измъкна навън и да посетя Коути и момчето, и през всеки няколко дни става все по-трудно да го правя безопасно, и през всеки няколко дни Коути казва, че трябва да се махна от града. Хубаво е, че се тревожи за мен, поне така мисля. Надявам се, че и тя мисли, че е хубаво, че аз се тревожа за нея.
Ние сме това, за което се тревожим. Навярно това е урокът от цялата тази история.
Мм, не всъщност.
Ако имаше справедливост, някой щеше да плати за случилото се в Тирма. Ако имаше справедливост, на една тайфа източняци и текла в Южна Адриланка нямаше да им изгорят главите. Ако имаше справедливост, Коути и момчето ни нямаше да се тревожат за живота си. Ако имаше справедливост, щях да съм мъртъв.
Отпаднали сцени
Разни сцени се наложи да отпаднат заради дължина или съдържание. Помислих, че някои от тях може да са ви интересни. Може да се появят, когато издам „режисьорската версия“ на тази книга. Но не затаявайте дъх.
СКЗБ1
Издърпах стрелата от окото си и чух собствения си крясък. В този момент магически взрив от един от тях ме порази и видях как кракът ми бе отсечен, точно под коляното. Паднах на земята и посегнах към Лейди Тилдра, но друг от тях налетя с брадва и отсече дясната ми ръка в китката.
Въздухът сякаш придоби странно златист оттенък и чух гласа на Некромантката, който отекна отникъде:
— През Портала, Влад. Бързо!
— Ъъ, какво?
— Трябва да се махнеш оттук, Влад. Попаднал си в роман на Тим Пауърс.
Простенах и в същия миг усетих как се оформи Порталът.
Около мен се затвориха сиви стени и чух гласове, говорещи на непознат за мен език.
— Тук в безопасност ли съм?
— Е, не чак в безопасност.
— В чий роман сме сега?
— Мм… На Джон Деченси, Влад. Най-доброто, което успях да спретна набързо.
Проплаках:
— Не можа ли да спретнеш Луиза Мей Олкът?
— Радвам се, че го предложи — каза императрицата. — Да, има една задача, на която бих могла да те пратя.
— Цял съм слух.
— Далече, далече на изток — далеч отвъд кралствата, които познаваш — има едно древно зло, което трупа сила. Силата му идва от Амулета на злото, датиращ отпреди началото на времето. Мощта на Амулета нараства с всеки акт на жестокост или безразсъдство към друг, или злоупотреба с власт, или алчност. Разпродажбата на Стачката на писателите2 също не му навреди. Скоро нищо няма да може да го спре и с негова помощ древното зло ще зароби целия свят завинаги. Ти трябва да унищожиш злото, да вземеш Амулета и да го захвърлиш в Мястото извън времето.
Кимнах и казах:
— Добре.
Отне ми месец и половина, докато стигна там, и час, докато свърша работата. За щастие успях да телепортирам обратно.
— Свърши се — казах на нейно величество.
— Благодаря ти, лорд Шурке — отвърна тя. — Злото бе низвергнато завинаги.
— До продължението имаш предвид.
— Разбира се.
Свих рамене и казах:
— За мен е чест да служа на ваше величество.
— Добра среща, странниче.
Спрях и видях мръсна кафява котка на стълбището точно над мен. Зяпнах я.
— Някакъв проблем ли има? — каза тя.
— Какво си ти, по дяволите?
Тя завъртя очи към тавана.
— Това е фентъзи роман. Аз съм задължителната говореща котка. Загря ли?
„Шефе, може ли да…“
„Естествено“.
Щом Лойош и Роуца приключиха с яденето, продължихме нагоре по стъпалата.
2
Стачка на Писателската гилдия на САЩ в 2007–2008 г. на писатели и автори на филмови и телевизионни сценарии против обезценяването на труда им в полза на големите издателски и шоубизнес корпорации. — Б.пр.