„Шефе, тук не трябваше ли да има сцена с майтапи за онова с «оръжията, които пият души», дето винаги го пробутват в кофти фентъзи романи?“
„Лойош, в случай че не си забелязал, в тези книги има оръжия, дето пият души“.
„О. Да. Вярно. Май трябва да го избягваме това, а?“
„Добре ще е“.
— Може би ще ида до къщичката и ще поискам убежище — казах. — А после може би маймуни ще изхвърчат от задника ми. Чакай. Не би трябвало да кажа това!
ТОКУ-ЩО ГО КАЗА.
— Все едно. Не би трябвало да кажа това. Дори не е драгарски идиом.
ВЕЧЕ Е.
— Това е тъпо. Тук няма никакви маймуни.
ДА НЕ БИ ВЕЧЕ ДА СИ ЕКСПЕРТ ПО ДРАГАРСКА ФАУНА?
— Не казах това. Не ми слагай в устата думи, които не искам да кажа.
ТОЧНО ТОВА ПРАВЯ.
— Мда, ти и Том Круз. Просто махаш онова за маймуните, нали?
ХАРЕСВА МИ.
— Харесва ти и когато измисля как да се измъкна от кашите, в които ме набутваш. Е, искаш ли да съм на твоя страна, или не?
ИСКАШ ЛИ ДА СИ ЖИВ ДО КРАЯ НА ТАЗИ КНИГА, ИЛИ НЕ?
Въздъхнах.
— Може би ще ида до къщичката и ще поискам убежище — казах. — А после може би маймуни ще изхвърчат от задника ми.
Отцепих през парка, като се усмихвах на всички пеперудки. Подскачах от кеф. Беше прекрасен ден. Кученце заджавка закачливо към мен и спрях да го погаля. Изглеждаше толкова щастливо, че не се сдържах да му изпея весела песничка, преди да продължа по пътя си, все така с подскоци.
— Имам да ти кажа нещо.
— Имаш да ми кажеш нещо?
— Много добре ме чу.
— Казвай, слушам.
— Слушаш? Значи искаш да ти кажа нещо?
— Мда, точно така. Слушам и следователно искам да ми кажеш нещо.
— Да ти го кажа ли?
— Не.