Вече съм научила наизуст музикалната фраза от 6 ноти, които птицата идиот не спира да повтаря под прозореца ми. Преди изгрев. В пет сутринта. Хубаво пее птичката, обаче има проблем с кратковременната памет. Колчем изпее шестнотието и спре да си поеме дъх и да ни даде възможност да дойдем на себе си след докосването до съвършенството, забравя, че вече го е изпяла, и след няколко мига неловко колебание: „Абе, аз пях ли го, или само си мислех да пея? Май пях… Или не, не, не съм пяла още. Я за всеки случай да взема да го изпея“. И започва пак отначало. С несъкрушим ентусиазъм. Май вече разбирам защо някои хора държат огнестрелно оръжие в спалните си.
В шест виртуозката започва да фалшиви. Току сбърка една от шестте ноти или пък млъкне насред музикалната фраза, или заповтаря първите две ноти като надраскана плоча (като дефектно сиди – за по-младите, дето не знаят какво е плоча), после изпее цялата мелодия, колкото да ни успокои, че не се е побъркала съвсем – знае си песента, ама така, забавлява се един вид с вариациите, джем сешън ни прави.
В шест и десет вече пия кафе. Муцьо закусва. Другите обитатели на къщата се опитват да са толерантни към нас, нали сме новодошли. A австралийците са явно много толерантни хора, щом музикалната птица все още не е изчезнал вид.
Освен откачалката с проблемната памет и склонност към джазови вариации, която, ако не друго, поне може да пее, има някакво неидентифицирано акустично недоразумение в махалата, което си въобразява, че ако имаш крила, значи си роден певец виртуоз. Достатъчно е да отвориш човка и да си напънеш гласните струни. Звукът, който се получава в неговия случай, е идентичен със зъбо-изтръпващото скърцане на ръждива, никога несмазвана люлка. В началото винаги започва малко срамежливо – все едно вятърът полюшва люлката и тя проскърцва сърцераздирателно, самотно и нещастно. После, окуражен от собствения си ентусиазъм, певецът се амбицира и утроява усилията си, така че целият квартал се разтриса от неистово скърцане. Обикновено се изявява рано сутрин, но не са изключение и дневните, и вечерните представления. Започва да ми се изяснява изумителното разнообразие от тапи за уши, предлагано в аптеките.
Друга възлюбима птичка ми е гарванът. Онзи черният, грозният, дето грачи „грозно, зловещо“ в Ботевото стихотворение, дето символизира беди, кланета, злини и мрачна орис в де що има визуално или словесно произведение на изкуството. Не и в Бризбън. Тук гарванът е вездесъщ и тривиален. При това – гигантски. Гарванският многоброй пляска зловещо с исполински черни криле от върха на уличните лампи, каца заплашително по покривите на къщите, крачи безстрашно по оградите, плаши котките, притеснява минувачите, но предимно, преобладаващо и най-вече – грачи. Смръзващо кръвта. Грозно и зловещо. В абсурден контраст с приказно синьото небе, яркото слънце и оптимистичния темперамент на озитата.
Добре поне, че нямаме в квартала кукабaри! Миналата година, като гостувахме на приятели в Бризбън, не мигнах цяла седмица от непрестанното им гръмогласно кискане и самодоволно хихикане и кудкудякане по нощите, сякаш триста вещици се бяха събрали на конференция с безплатно пиене и шведска маса. То беше смях, то беше кикот! Истински късметлии сме, че ги няма наоколо. Засега.
И за да не си помисли някой, че нещо недолюбвам птиците или пък, че нямам ухо за хубавата птича песен, има и такива песнопойци, дето всъщност е истинско удоволствие да ги слушаш. Още не съм ги виждала, защото все рано сутрин по тъмно пеят, но са многобройни. Много е трогателно едно пернато, дето издава същия ромонлив звук като бардучетата, които дядо ми купуваше едно време по селските панаири – писана стомничка, която напълваш наполовина с вода, после духаш в дупчицата на дръжката и се разнася мелодичен звук. Туй пък пиле издава същия звук, без да си помага с бардуче. Много е сладко!
Арахнофобия
Вече почти цяла седмица пребивавам на австралийска земя и не съм срещнала повече от дузина паяци (всичките от безопасно разстояние), една хлебарка (която Маца самоотвержено надъвка, олигави и прогони от нашия двор) и два черни бръмбара – препарирани, в натуралистичната колекция на коала-центърa.
След ужасните преживявания на Бояна (1. Гигантската хлебарка, лазеща по лицето и в посока север-североизток, която я събудила още първата нощ в австралийското и легло; 2. Оранжевият, огромен, безсъмнено силно отровен и ненаситно хищен паяк, под който минава всяка сутрин на автобусната спирка и който спуска паяжината си все по-ниско и по-ниско, явно преориентирайки се от лов на насекоми към лов на десетокласнички) и като ме знаят какъв съм карък, всички очакват с моето пристигане къщата да се напълни с отровни змии, гущери, пълчища паяци, хлебарки, крокодили, медузи и каквото там още отровно се въди тъдява. Даже като се разхождат с мен из паркa, гледам ги, че спазват дистанция – все са една крачка встрани, та да имат време за реакция, когато аз се натъкна на смъртоносна фауна. Когато, не ако.