В Куинслaнд живеят над 200 вида паяци, които официално се делят на смъртоносно отровни, силно отровни, слабо отровни и такива, чието ухапване е болезнено, но безобидно. Всички австралийски сайтове са пълни със снимки на най-често намираните по хорските къщи опасни видове. Защото е много важно, ако те ухапе паяк, да го идентифицираш, преди да идеш на лекар. Иначе ще трябва да ти натряскат противоотрови за всичките няколко десетки отровни гнусници. Ако пък не потърсиш медицинска помощ, симптомите на отравяне се разпростират в интригуващия диапазон от треска, парализа, гърчове, спиране на дишането и спиране на сърцето през обриви, възпаления, почервеняване, посиняване, почерняване, безчувственост, та до абсолютно безсимптоматична некроза и неспасяемо окапване на плътта. Hазванията и описанията на видовете изобилстват с екземпляри, които „скачат“, „плюят“, „хвърлят мрежи“, „дебнат в засада“, „плетат капани“ или направо „атакуват“, както и с „кръстоносци“, „вдовици“, „корсари“ и прочее умилителни наименования, от които ми се приисква неудържимо да си грабна още неразопакования куфар, да си купя еднопосочен билет до Нова Зеландия и веднага щом маорът митничар ме поздрави с „Добре дошла!“, да изгоря паспорта си още там на летището. За всеки случай.
Все пак съм безкрайно благодарна на съдбата и съпруга ми, че не ни замъкнаха да живеем в Сидни, където е естественият хабитат на най-отровния паяк на планетата – сидненският фуниеплетач. От семейството на тарантулите, лови птички и мишки. Hе напада хора. Само ги хапе, ако го обезпокоят. За всеобщо облекчение този конкретен вид не скача, не плюе и не хвърля мрежи. Ако се почувства застрашен, се изправя на задните си членести нозе, сграбчва човешкия пръст с предните си такива и хапе, хапе, хапе многократно, като влива обилно смъртоносна отрова в кръвоносната система на жертвата. От десет години насам няма регистриран смъртен случай от ухапване на сидненски фуниеплетач най-вече поради създаването на надежден антидот. Да живее науката!
Австралийците (и осoбено сидничани) са много смели хора. Понякога се чудя дали ще ми стигне кураж да стана една от тях.
И други фобии
За да съжителстваме мирно с преждеописаните осмокраки, се налага да следваме елементарни правила в ежедневието си. Например не бъркаме самоуверено и слепешката в пощенската си кутия, както правехме в НЗ. Винаги поглеждаме първо вътре, изследваме всички тъмни ъгълчета и после внимателно, с два пръста, изваждаме пощата и дискретно прелистваме хартията, да се уверим, че помежду пликовете няма паяци. Като изхвърляме боклук в казанa на двора, не бъркаме небрежно под ръба на капака, за да го отворим, а ползваме дръжките отгоре. C два пръста. Ако над пътеката в парка се е надвесила цъфнала клонка, не се юрваме под нея да се дивим на красотите и, т.е. може и да се подивим, но само след като сме я сканирали набързо за паяжини, паяци и прочее. Не ходим навън боси, особено по тъмно. Не газим във високи треви. Не пускаме котките да скитат безконтролно. Оглеждаме внимателно прането, преди да го приберем и сгънем. Някои от нас си оглеждат внимателно и завивките, преди да се пъхнат в тях.
Ясно е, че при такъв строг режим на апартейд, сегрегация и сепаратизъм спрямо паяшкото общество няма никога да имам интересни срещи за разказване, затова в пристъп на приключенско лекомислие се втурвам днес на среща с опасностите. Обувам къси гащи и джапанки (за по-драматичен ефект) и се отправям на пешеходна разходка из квартала и околностите.
Много скоро се потвърждава слабото ми подозрение, че ходенето е най-сигурният начин да не срещнеш жива душа. Хората си се возят на автомобили, никой не се придвижва с примитивни методи от каменната ера. Затова пък времето е прекрасно, птичките пеят и аз упорствам с лова на приключения. Тарам-паджик, тарам-паджик, чипико-пътък, пътъко-чипик. Докато си зяпам скакалците в тревата и се любувам на единственото облаче в безукорно синьото небе, ето че съм излязла от жилищната зона и вече се шматкам безметежно по алейка в парка. Точно до магистралата. При нормални обстоятелства щях сигурно да се възмутя от автомобилния шум и прочее, но в конкретния случай автомобилите са неми и беззвучни като призраци. Надвиква ги някаква неописуема птича какофония от близките евкалиптови дървета. Оглушителна като ято разтревожени гларуси на рибарския кей, когато гемиите вадят рибата. Колкото и да се взирам сред листата, не виждам нито пъстроцветни папагали, нито пълчища гарвани, още по-малко гларуси. Само една черна найлонова торба виси от някакъв клон. Да се чудиш как се е озовала там. А, и още една по-нагоре. Още две, пет, десет. Боже! Хиляди грозни черни торби висят от всяко дърво около мен. Като отвратителни тумори по клоните. Как не съм ги забелязала по-рано?!