Без да се загубя нито веднъж (честна дума, знам, че е трудно да се повярва, но този път е факт), намирам тухлената сграда, закичена с официална държавна табела и оградена от всички страни със знаци, забраняващи спирането. Отбелязвам си да проверя пак дали пък според куинсландските власти знакът не изисква спиране, защото всичко, що е на колела наоколо, се е паркирало под, до и около въпросните забранители. Аз демонстративно се паркирам малко по-встрани, на изрично маркирано за целта място. Каквато съм подозрителна – нямам куинсландска шофьорска книжка, говоря с някакъв шантав акцент, с новозеландски паспорт и без пукнат документ зa местожителство, ако взема и да паркирам неправилно, току-виж ме депортирали или ми предложили настаняване в ония обществено поддържани хотели с решетките и дните за свиждане.
Прекосявам стотината метра под пържещ адски зной, отварям тежката входна врата и мигом решавам, че съм сбъркала мястото. Сигурно съм завила неправилно на последното кръстовище или по невнимание съм гледала в картата на Туумба, не в бризбънската, или още съм си в леглото и сънувам.
Помещението е сумрачно и хладно (Слава на изобретателите на климатика!), с атмосфера на кръстоска между пункт за конни залагания и автогара в час пик. На тръбни тапицирани столове, ред след ред, след ред, са се настанили хора и са вперили погледи в екран, на който се менят цифри. Бързо и безразборно. Поне аз не успявам да схвана някакъв порядък в числовата редица. Над обичайната за подобни сборища глъчка се носи гъгниво монотонно изреждане на номера по високоговорители с недоразвити високочестотни характеристики. На сто и едно гишета, разположени в сложен лабиринт, са се струпали правостоящи, но най-много са тези, които чакат на дълга змиевидна опашка, като процесия от молители в храм – тържествено смирени, с ръце, пълни с дарове. Значителни части от амазонската джунгла се принасят в жертва под формата на купчини хартия. В подножието на класически олтар на бюрокрацията – грамадно бюро, отново утилитарен държавен тип. Зад него – Богинята на транспорта. Изправена войнствено, с очи впити в поредния жалък молител, загубил ума и дума, трупащ с треперещи ръце още и още цветни формуляри на растящата камарка от неприети жертвоприношения. Трагизмът на сцената е разтърсващ и аз смутено се оттеглям зад внушителния гръб на облечен в татуировки и кожени аксесоари, дългобрад и дългокос рокер. Хвърлям още един отчаян поглед наоколо, но на никое гише не пише „Шофьорски книжки“, така че решавам да поема риска и да занимая Богинята с моя случай. Приготвям си всичките налични документи в лявата ръка, стисвам с надежда химикалката в дясната, преговарям си отново домашния адрес и телефон (така де, не искам да се излагам пред божеството и пак да мънкам и ровя по тефтерчета, както вчера в библиотеката) и се опитвам да си спомня откога не съм чакала на опашки.
В Нова Зеландия не съм чакала на опашка в обществена сграда. Никога. А, не, излъгах. Само веднъж – пред дамската тоалетна на концерта на Лучано Павароти (то пък си беше такова светско преживяване – никога друг път не съм била в интимна близост с толкова много кожени палта, шифон и диаманти). Кивитата правят всичко по интернет. Абсолютно съм сигурна, че и за размножаването си имат някакъв онлайн метод, просто аз не съм се интересувала. В нашето семейство сме малко консервативни в това отношение. Пък и не се е налагало да се размножаваме напоследък, иначе щях да знам. В кметството на Северен Окланд, където аз работех – третото по големина в страната – седящите места в чакалнята бяха пет: диван тройка и две кресла. Никога не са били недостатъчни. Всички посетители – онова неизразимо странно малцинство от индивиди, неползващи нета и предпочитащи личен контакт – идваха с предварително уговорена среща и държавните служители се предполагаше да ги посрещат на крака с ръкостискане, неангажиращ разговор за времето, риболова, крикета или в краен случай за трафика, да забавляват децата им с играчки и детски книжки, да се усмихват до болка (буквално – докато ги заболят лицевите мускули) и да се държат така, сякаш цялата местна държавна администрация не се интересува от нищо друго и няма никаква по-голяма грижа в момента от угнетително злободневните проблеми на точно този гласоподавател и данъкоплатец (дори и да не е такъв).