— Едва ли си чул това от устата на Балдур.
— Не. Торкел ми каза.
— Той едва ли се е зарадвал, че са стреляли по племенника му.
— Ядосан е, да. Но не обвинява теб. А ако смята, че аз съм виновен, не ми е казал.
— Ами Балдур? Той много би се зарадвал, ако си замина за Щатите и никога повече не се върна тук.
— Остави Балдур на мен.
— Не знам — каза Магнъс. Вече се бе настроил да приключи с Исландия след няколко дни и тази мисъл му се струваше много приятна.
— Ще се върнеш — каза Комисарят и стана от стола. — Имаш морално задължение. Това е важно за мен, и мисля, че е важно за теб.
Комисарят излезе от стаята, а в главата на Магнъс се завъртяха две мисли.
Първата, по-натрапчивата, беше дали все пак да не остане в Исландия.
Втората, която не му даваше мира, беше дали наистина случаят „Агнар“ е разрешен.
Десет минути по-късно в стаята нахлу Балдур.
— Ти какво правиш тук? — изръмжа той, когато видя Магнъс.
— Тук работя. Поне засега.
— Нямаме нужда от туристи. Даде ли показания?
— Още снощи.
— Тогава се прибери у вас и стой там на повикване, ако искаме да добавиш нещо към тях.
— Заловихте ли пастора Хакон?
— Още не. Но ще го хванем. Не може да напусне страната.
— Проверихте ли в Стьонг или Алфабрека?
— Какво да търсим там?
— Знаем, че пръстенът има огромно влияние върху Хакон. Той е странен човек, романтик по свой си начин. Къде би избягал? Сигурен съм, че сте завардили всички логични места: аерогари, роднини и така нататък. Но той може би е отишъл на място, което има значение за пръстена. Например в Стьонг. Или пещерата, в която са намерили пръстена. Мисля, че картата на доктор Асгримур е още в колата.
Балдур само поклати глава.
— Ако си въобразяваш, че ще изпратя ценните си кадри из пущинаците, заради малоумните ти догадки какво може да „мисли“ някакъв пръстен… — Балдур не успя да довърши от яд. — Забрави. Прибери се у вас.
Глава 32
Но Магнъс не се прибра. Взе една служебна кола и тръгна към изоставения имот на Гаукур в Стьонг. Колкото пò на изток отиваше, толкова по-лошо ставаше времето. Над Исландия се бе спуснал сив дъждовен облак и Магнъс цепеше през него. Дори след като слезе от полетата от лава в широката равнина край Селфос, видимостта остана минимална. Коне гледаха измъчено от прогизналите ниви към пътя. Тук-там в мъглата се мяркаше по някоя църквичка, кацнала на своето хълмче.
Хекла не се виждаше, дори когато Магнъс хвана пътя по брега на река Тьорса.
Нямаше представа дали ще намери нещо в Стьонг или Алфабрека. Но със сигурност не искаше да стои без работа в Рейкявик. Опита се да си представи какви мисли се въртят в странната глава на пастора. Не беше лесно. Магнъс нямаше претенции, че разбира пастора, но пък предчувствията му често се оказваха верни.
Замисли се за молбата на Комисаря да остане в Исландия. Всъщност беше по-скоро заповед.
Магнъс знаеше, че когато се върне в Щатите, ще успее да убеди Уилямс да го задържи в Бостън. Апелът към чувството за дълг на Магнъс беше умел ход от страна на комисаря. Исландската полиция бе дала подслон на Магнъс. Един от служителите ѝ едва не се прости с живота си заради него. Комисарят имаше право: Магнъс им бе задължен.
Когато пристигна в Исландия, Магнъс веднага почувства нужда да се върне на бостънските улици. Но може би Колби бе права — що за живот бе това? Хващаш един убиец, погваш следващия. Едно хаотично, непрекъснато търсене на самоличността ти, на някакъв смисъл в миналото ти, на убиеца на баща ти, търсене на самия теб.
Имаше голям шанс отговорите на тези въпроси да не се крият в Бостън, а тук, в Исландия. Магнъс можеше да продължи да бяга от исландското си минало и от семейството си. Но така той бягаше и от себе си. Щеше да прекара целия си живот в бягство, от един труп на друг в Саут Енд. Може би ако останеше в Исландия две години, щеше да започне да отговаря на тези въпроси, щеше да разбере кой е той наистина.
И дори кой е бил баща му. През последните няколко дни Магнъс успешно потискаше информацията от Сигурбьорг, че баща му е изневерявал на майка му. Но тази мисъл рано или късно щеше да изплува на повърхността. Сега той вече знаеше. И това знание, както убийството на баща му, щеше да го преследва.
Макар да се движеше по права отсечка от пътя, Магнъс наби спирачки.
Убийството на баща му.
Тази загадка не му даваше мира, където и да беше, с каквото и да се занимаваше. Полицията не успя да разкрие убиеца. Магнъс също, независимо от усилията, които положи. Но може би не бяха търсили на правилното място. Може би той трябваше да търси в Исландия.