— На тринайсет — поправи я Ингилейф. — И да, мислят, че и той е бил там. Ако не друго, може би поне е видял какво се е случило.
— Изключено! Трябва да е бил някой друг. — Очите на Ерна отново се озариха. — Я чакай! Не може да е бил Томас!
— Защо?
— Защото той беше с мен през онзи уикенд. В Рейкявик. Щеше да пее в голямата църква с хора на селото. Аз отидох да гледам. Съботата бяхме у сестра ми в Рейкявик.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Върнахме се чак неделя вечерта. Спомням си как ни посрещна Хакон, когато се прибрахме. Току-що се бе върнал от пущинаците. Беше в ужасно състояние. — Тя се усмихна на Ингилейф. — Както виждаш, синът ми е невинен.
Тримата мъже се бяха натъпкали в колата на Аксел, паркирана на стотина метра от къщата, в която бе влязла Ингилейф. Аксел седеше зад волана, Гимли — до него, а Исилдур — отзад. Върху коленете на Гимли беше отворен лаптоп. Аксел бе сложил четири бръмбара из вещите на Ингилейф, когато влезе в апартамента ѝ миналата нощ. Един в чантата ѝ, един в палтото, един в спалнята — той беше най-труден — и един в колата. Бръмбарът в колата действаше и като проследяващо устройство и местонахождението ѝ бе обозначено с червена точка върху екрана на компютъра.
По този начин те успяха да проследят Ингилейф на безопасно разстояние от Рейкявик чак до Хела. Подминаха къщата, където влезе тя, и спряха малко след нея, за да не ги видят. Бръмбарът в палтото предаваше ясен сигнал, но на исландски, с помощта на приемник, включен в лаптопа. Аксел превеждаше по някоя дума, докато слушаше, но това само раздразваше любопитството на двамата чужденци.
Когато Аксел започна да мънка нещо за пръстена, Исилдур вече изгуби всякакво търпение, но Аксел отказа да навлиза в подробности, за да не пропусне разговора.
Щом Ингилейф излезе от къщата, Исилдур помоли Аксел да му преведе.
— Нали искаше да я следим? — попита Аксел.
— После ще я настигнем. Ще я видим на компютъра. Искам пълен превод на разговора и то веднага!
Аксел взе компютъра от Гимли и натисна няколко клавиша. Разговорът бе записан на твърдия диск. Аксел го преведе методично от начало до край.
Исилдур щеше да се пръсне от вълнение.
— Къде е тази църква!? — попита той. — Къде е скрит пръстенът!?
— Не знам — каза Аксел. — Най-близката църква до Хела е в Оди. Не е далеч.
— Явно са били съседи, когато Ингилейф е била малка — каза Гимли. — Този пастор Хакон очевидно е баща на Томас Хаконарссон. Знаем ли къде е роден, къде е израснал? Къде е живяла Ингилейф като малка? Може би не в Хела. Тази жена, Ерна, според мен се е преместила, или е избягала.
— Провери го в Гугъл — каза Исилдур. — Нали има Гугъл в Исландия?
— Кого да проверя?
— Томас Хаконарссон. Щом е такава знаменитост, трябва да има биографична справка за него в интернет.
Аксел влезе в търсачката, написа няколко думи и хвърли бърз поглед на резултатите.
— Ето го. Роден е в Западните Фиорди, но е отраснал във Флудир.
Това е наблизо.
— Тогава, напред към флудирската църква! — викна Исилдур. — И дай газ!
Аксел върна лаптопа на Гимли и запали колата.
— Най-близката църква до Флудир е в Хруни — каза Аксел. — Да не би да търсим Пастора на Хруни? — Аксел се захили.
— Защо? Какво?
— Нищо. Всичко си пасва.
Глава 33
Докато Магнъс се движеше нагоре по течението на Тьорса към Хекла, който се криеше зад облаците на югоизток, пейзажът ставаше все по-неприветлив. Тревата отстъпваше място на черна сгурия и купища пясък — останките на огромна изоставена мина за въглища. Реката минаваше край голямо скално образувание, наречено Бурфел, където живееха легендарните тролове. След това пътят пресичаше друга река — един от пълноводните притоци на Тьорса. Магнъс стигна до разклон с две табели: на едната пишеше „Стьонг“, а на другата: „Пътят затворен“.
Магнъс зави и тръгна по нещо, което не беше дори черен път: пълен с чупки, завои, стръмнини и дупки. На места настилката се състоеше само от черен пясък. Колата цепеше през лепкавата мъгла върху черната сгурия. От лявата страна на пътя течаха буйните води на Фоса. Планинските върхове наоколо протягаха снежни пръсти надолу. Допреди две седмици, преди снегът да се стопи, пътят със сигурност е бил затворен. Магнъс на няколко места се замисли дали да не обърне и да се върне. Естествено, джипът на Хакон можеше да мине оттук без проблем.
Но на излизане от един завой, Магнъс видя червеното Сузуки на пастора. Беше паркирано на малка отбивка, двайсетина метра над реката. Магнъс спря до джипа и провери номера му. Със сигурност беше на пастора.
Изключи двигателя и излезе от колата.