Влажният въздух го удари в ноздрите. След воя на служебната кола и тракането на чакъла по шасито, Магнъс се наслади на момент пълна тишина. После чу тътена на реката.
Някъде в мъглата изкряка патица. Странно беше да чуеш звук от живо същество на това мъртво място.
Магнъс отиде до Сузукито. Беше празно и отключено. На таблото нямаше ключове.
Магнъс се огледа. Видимостта беше не повече от шейсетина метра и нямаше и следа от Хакон. Мъглата се вълнуваше около върховете от застинала лава и им придаваше странни форми, подобни на вулканични водоливници. Под краката на Магнъс имаше само черна сгурия и обсидианови отломки — скала, стопена на стъкло в земните ядра, а после избълвана обратно на повърхността.
Може би Хакон бе оставил колата тук и бе тръгнал пеша към Стьонг? Не беше изключено, но Магнъс не виждаше достатъчно надалеч, за да може да прецени. Но Хакон беше исландец и караше джип. Едва ли се бе отказал толкова лесно.
Пасторът беше луд, Магнъс не се съмняваше в това. Можеше да е тръгнал и на дълга разходка до незнайно къде из чукарите. Може би към Алфабрека? Или към Хекла? Пасторът бе способен да се лута с дни из пущинаците.
Магнъс огледа земята около джипа за следи. Откри няколко, но бяха разкаляни. Започна да обикаля в спирала около колата, но теренът бе прекалено твърд, за да му подскаже накъде е тръгнал Хакон. Все пак, Магнъс откри нещо интересно.
Следи от гуми. Бяха на около десет метра от джипа, върху един по-мек участък. Тук бе спирала и друга кола. Но кога?
Магнъс нямаше представа кога е валяло за последно тук. Предишният ден, когато двамата с Ингилейф ходиха до Алфабрека, времето беше прекрасно. Възможно беше да не е валял дъжд оттогава. Но можеше и да е валяло преди двайсет минути.
Магнъс се замисли дали да продължи към Стьонг. Спомни си изоставената ферма от детството си. Тя беше на брега на един поток, заобиколена от зелена морава. Но първо трябваше да докладва на Балдур какво е видял.
Затова реши да тръгне обратно към главния път, докато намери място с покритие, откъдето да се обади.
След едни незабравими два километра, телефонът му започна да звъни.
Магнъс отби и го вдигна. Не можеше да кара с една ръка по този път.
— Здрасти, Магнус, Ингилейф се обажда.
— Здравей — каза Магнъс предпазливо, макар че се зарадва да я чуе.
— Как си?
— Добре.
— Тази сутрин чух по радиото за престрелката, затова питам. Един полицай е в болница и са арестували някакъв американец. Предположих, че ти си един от двамата.
— Да, стана снощи, точно след като си тръгнах от вас. Простреляха партньора ми Арни. Аз залових извършителя.
— А всъщност е преследвал теб, така ли?
— Мен, да.
Последва момент на мълчание. После Ингилейф отново заговори.
— Видях се с Ерна, майката на Томас. Тя живее в Хела.
— Така ли?
— Сигурна е, че Томас не е убил баща ми. Просто не е бил там. През онзи уикенд е бил на концерт с детския хор на селото в Халгримскиркя, голямата църква в Рейкявик.
— Или тя така твърди. Не забравяй, че му е майка.
— Това може да се провери, нали? Дори седемнайсет години по-късно?
— Може, да — призна Магнъс. Ингилейф имаше право. Ако беше лъжа, би била много плоска. — Какво каза тя за Хакон?
— Сигурна е, че и той не е убил татко. Но няма доказателства.
— Това е без значение — каза Магнъс.
— Предполагам. Но звучеше много убедително. Каза ми също къде Хакон крие пръстена.
— В олтара на църквата?
— Откъде знаеш?
— Томас вчера ми каза.
— Намерихте ли Хакон?
Магнъс погледна назад към пътя.
— Не, но намерих колата му преди няколко минути. На пътя за Стьонг. Сигурно е излязъл на разходка. Или е отишъл на среща с някого. Имаше и следи от друга кола.
В другия край на връзката настъпи тишина. За момент Магнъс реши, че връзката се е разпаднала. Сигналът бе много слаб.
— Ингилейф? Чуваш ли ме?
— Чувам те. Чао, Магнус.
Тя затвори.
Петур лежеше под колата си и забърсваше шасито с един парцал. След като се върна от автомивката, той взе кофа вода паркира на километър от дома си. Не искаше съседите му да видят колко внимателно почиства колата си.
Телефонът му, набутан в джоба на дънките, иззвъня. Петур изпълзя изпод БМВ-то и отговори.
— Песи? Инга съм.
Той се изправи на крака. Трябваше да си събере мислите за този разговор.
— Инга! Здрасти! Как си?
— Защо не трябваше да казвам, че съм те видяла вчера?
— Ти беше с онова, голямото ченге, нали?
— Да. Ходихме да говорим с фермерите, които са тръгнали с Хакон да търсят татко. Песи, почти съм сигурна, че татко е бил убит. Не е било нещастен случай.