— Преди колко време замина? — повтори Магнъс.
— Да, чух те, не съм глух.
Магнъс го дари с една насилена усмивка.
— Аз съм неин приятел. Търся я по спешна работа.
— Преди десетина минути — мъжът след известно време. — Само мина през къщата.
— Накъде тръгна?
— Не мога да ти кажа.
— Тя каква кола кара? — попита Магнъс, защото не знаеше.
— Струва ми се, — каза старецът, — че ако си й приятел, би трябвало да знаеш.
Магнъс с усилие успя да запази спокойствие.
— Може да ти прозвучи мелодраматично, но мисля, че тя е в опасност. Трябва да я намеря веднага.
Мъжът само изсумтя и се обърна към градината си.
Магнъс прескочи оградата, сграбчи ръката на стареца и я извъртя зад гърба му.
— Кажи каква кола кара, или ще я счупя!
Мъжът изпъшка от болка.
— Нищо няма да ти кажа! Доктор Асгримур ми беше добър приятел и няма да ти позволя да тормозиш дъщеря му!
— Проклети исландци! — измърмори Магнъс на английски и блъсна стареца на земята. Всичките бяха такива инати!
Качи се обратно в колата. Накъде? Ако Ингилейф бе тръгнала обратно към Рейкявик на среща с Петур, Магнъс щеше да я види по пътя — бе оглеждал внимателно шофьорите на всички коли, с които се размина на идване. На север от Флудир нямаше нищо особено. Но на изток се намираше Хруни. Може би бе отишла там? Или на среща с Петур, или за да търси пръстена.
Разклонът за Хруни беше в южния край на селото. Магнъс измина трите километра дотам за две минути. Както очакваше, на паркинга пред църквата бе паркирана полицейска кола. В нея седеше полицай и четеше книга.
„Престъпление и наказание.“ Полицаят беше вече към края.
Той разпозна Магнъс и го поздрави.
— Виждал ли си Ингилейф Асгримсдотир? — попита Магнъс. — Руса жена, няма трийсет години?
— Не. Тук съм от осем сутринта.
— Мамка му!
— Чу ли, че май са намерили тялото на Хакон? — каза полицаят.
— Да, дори го видях на дъното на Хялпарфос. Мъртъв е, това е сигурно. Но се притеснявам за Ингилейф. Мисля, че убиецът на пастора е нарочил и нея.
— Ще се обадя по станцията, ако я видя.
— Може ли направо на мобилния? — попита Магнъс и му подаде номера си.
— Питай и онези момчета там.
Магнъс се обърна. На пътя бе паркирана кола, обърната към църквата и къщата.
— Те какви са?
— Трима са. Един исландец и двама чужденци. Попитах ги какво правят тук, но не ми дадоха никакъв смислен отговор.
Фелдман и Джъб, помисли си Магнъс.
— Чакат те да си тръгнеш, за да претърсят църквата — каза Магнъс. — Благодаря ти, ще ида да поговоря с тях.
Магнъс се приближи до колата. Отпред седяха дребничък исландец и Стив Джъб, а Фелдман беше отзад. И тримата гледаха гузно как Магнъс се приближава към тях.
Исландецът отвори прозореца си.
— Здравейте, Лорънс, Стив — каза Магнъс на английски и кимна на двамата чужденци.
— Добър ден, детектив — отговори Лорънс от задната седалка.
— А ти си…? — попита Магнъс шофьора.
— Аксел Бярнассон. Аз съм частен детектив и работя за господин Фелдман.
— С цел?
Аксел сви рамене.
— Помага ни с едно проучване — каза Фелдман.
Магнъс бе на път да им каже, че си губят времето, че църквата вече е била претърсена и пръстенът не е там, но после се отказа. Щеше да ги остави един ден да киснат на това забравено от бога място.
— Виждали ли сте Ингилейф Асгримсдотир? — попита той.
Лицето на Аксел запази изражението си на търпелива незаинтересованост. Но той не отговори на въпроса. Джъб свъси вежди.
— Не, не сме — каза Фелдман. — Поне не днес. Вчера се опитахме да говорим с нея, но тя не ни се зарадва особено.
— Не съм изненадан — каза Магнъс. — Ако я видите, обадете ми се. — Той надраска номера си на един лист от тефтерчето си и го подаде на Фелдман. — Тази сутрин са намерили пастора. Бил е убит. Почти съм сигурен, че престъпникът в момента е по петите на Ингилейф.
Фелдман взе листчето.
— Задължително ще ви се обадим.
Магнъс погледна към църквата, клекнала под скалната си козирка в мъглата. От небето се спусна гарван и кацна на пътя, на няколко метра от Магнъс. Заподскача, оглеждайки двата автомобила.
— Приятен ден — каза Магнъс и се качи в колата си. Тръгна надолу по хълма, обратно към главния път.
Сигурно се бе разминал с нея на идване. Рейкявик. Там беше най-вероятно да я намери.
Глава 35
Стив Джъб изпрати колата на ченгето с поглед, докато тя се скри зад хълма.
— Това не е редно, да знаеш!
— Кое не е редно, Гимли? — попита Фелдман.