— Първо, името ми не е Гимли, а Стив. Ти не се казваш Исилдур, а Лорънс. Тук не сме в Средната земя, а в Исландия. Властелинът на пръстените не е историческа личност, а измислен герой. Герой от най-великия роман, но все пак измислен.
— Ама, Гимли! Пръстенът може да е в тази църква! Пръстенът от Сагата за Волсунгите! Пръстенът, за който е писал Толкин! Не разбираш ли колко е яко това!?
— Честно казано, хич не ми пука. Професорът, с когото говорих само преди седмица, сега е мъртъв. Някаква откачалка е още на свобода и се кани да убие едно момиче. Живо, истинско момиче, Лорънс, не разбираш ли?
— Виж сега, това няма нищо общо с нас — каза Фелдман. Погледна Джъб подозрително. — Или нещо бъркам?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, ти ли уби професора? — попита Фелдман.
— Не се излагай! Естествено, че не съм го убил!
— Ти така твърдиш, но аз няма как да разбера дали казваш истината.
— Онова ченге търсеше Ингилейф. Ние знаем къде е тя. Трябва да му кажем — Джъб извади мобилния си телефон. — Дай ми номера.
— Не, Гимли. Не.
— Мамка ти! — ядоса се Джъб. Изскочи от колата, отвори задната врата и издърпа Фелдман навън, въпреки неговите опити да се вкопчи в предпазния колан. Джъб сви юмрук пред лицето му. — Дай ми номера, или ще ти смачкам мутрата!
Фелдман се присви и подаде на едрия англичанин листчето с номера на Магнъс.
Джъб заобиколи до страната на шофьора.
— Ти с мен ли си? — попита той Аксел.
— Проблемът е, че е незаконно да се поставят подслушващи устройства, Стив.
Джъб не възнамеряваше да спори. Пресегна се, изхвърли частния детектив на пътя, седна на мястото му и запали колата. Докато Фелдман и Аксел блъскаха с юмруци по колата, Джъб направи бърза маневра и се засили след ченгето, като леко закачи Фелдман с бронята.
Магнъс намали, когато стигна до разклона на главния път при Флудир. Телефонът му иззвъня.
— Ало?
— Обажда се Стив Джъб. Изчакай ме. Сега ще те настигна.
— Добре — каза Магнъс. Беше сигурен, че Фелдман и Джъб не му бяха казали всичко, което знаят, но и се изненада, че бяха решили все пак да му се обадят. — Чакам те.
Магнъс отби до пътя. След две минути се появи колата на частния детектив. Тя спря зад неговата и от нея изскочи Стив Джъб, с лаптоп под мишница. Беше сам.
Качи се на пасажерската седалка до Магнъс.
— Чакай сега — каза Джъб. Включи компютъра и някакъв приемник, прикачен към него. — Тази джаджа ще ни каже къде е Ингилейф.
— Чудесно! — Магнъс включи на скорост и тръгна наляво, към Рейкявик. Това беше най-вероятната им дестинация и той искаше да навакса с времето. — Къде са твоите хора?
— Хм, келемета! — промърмори Джъб, докато се занимаваше с компютъра.
Магнъс не беше сигурен какво точно е келеме, но бе склонен да приеме мнението на Джъб.
— Благодаря, че дойде.
— Трябваше да се обадя още при църквата — каза Джъб. — Трябваше всичко да ти кажа, още когато ме арестувахте. — Натисна няколко клавиша. — Хайде де! — избоботи на компютъра.
— Значи следите колата ѝ?
Джъб само изсумтя и продължи да борави с клавиатурата.
— Ето. Тя е на север от нас. Много на север. Трябва да обърнеш.
— Сигурен ли си?
— Много ясно, че съм сигурен! Виж и ти!
Магнъс намали и се вгледа в компютърния екран в скута на Джъб. На него се виждаше картата на югозападна Исландия, по която една червена точка се движеше по пътя от другата страна на Флудир.
— Къде отива, по дяволите? — попита Магнъс. — Натам няма нищо, нали? Дай картата. В жабката е.
Джъб извади пътна карта и я разтвори.
— Прав си, на север оттук няма почти нищо. Един-два глетчера… май са глетчери, да. Този път цепи през пущинака.
— Вероятно още е затворен по това време на годината — каза Магнъс.
— Чакай малко! Тук има нещо. Гулфос? Знаеш ли какво е това?
— Водопад — каза Магнъс. — Гулфос е огромен водопад.
Петур спря на големия паркинг. Толкова рано на пролет и при това гадно време, той бе напълно пуст, с изключение на един автобус.
Слезе от БМВ-то. Величественият водопад още не се виждаше, но тътенът му се носеше мощно чак до другата страна на гишето за информация. Няколко туриста се появиха по пътеката от водопада. Споделяха един с друг възхитата си от току-що видяното. След пет минути щяха да ги подкарат към следващата спирка от обиколката им — най-вероятно гейзерите или Алтингът в Тингвелир.
Това устройваше Петур.
Вместо да се насочи право надолу към водопада, той тръгна вляво, срещу течението. Алеята нагоре по малкото възвишение вече бе покрита с настилка. От детството си Петур я помнеше като едва забележима козя пътечка.