Точно след върха на хълма следваше малка падина. Точно там доктор Асгримур обичаше да води семейството си на пикник в слънчев ден. Туристите обикновено слизаха до вира на водопада, или се качваха малко нагоре, или пък разглеждаха клисурата още по-надолу. Падинката над водопада предлагаше известна уединеност дори в разгара на летния сезон. Тревата и мъхът бяха удобни за сядане при сухо време.
Но в мъглата на ранния май, всичко бе подгизнало и нямаше жива душа. Падината бе само на двестатина метра от паркинга, но никой не можеше да види, че Петур е там, или да го чуе над грохота на водопада.
Петур вървеше към реката. Глухият тътен премина в кресчендо, когато величественият водопад се разкри пред очите му. Мощта му беше изключителна. Река Хвита се спускаше в клисурата на две каскади, всяка от които вдигаше завеса от капчици. Мястото на тази стихия се наричаше Гулфос — в превод, Златният водопад, заради сиянието, което ниското слънце придаваше на надвисналите над скалите изпарения. При подходящи условия из клисурата просветваха златни и виолетови дъги.
В ясен ден оттук се виждаше Лангьокул, Дългият глетчер, от който се стичаше всичката тази вода, приклекнал между два планински върха на трийсет километра северно. Но не и днес. Днес всичко бе покрито със сива влажна пелена от влага и облаци, смесени в едно.
Това също устройваше Петур.
Той чакаше Ингилейф, изправен на брега.
Беше горд, че избра такова подходящо място за среща. Както и по пътя за Стьонг. Петур бе примамил Хакон на онова усамотено място под фантастичния претекст, че е открил къде е скрит шлемът на Фафнир. Спомни си колко развълнуван изглеждаше пасторът, когато се появи на онзи склон над Фоса. Петур бе повел пастора надолу към реката и в един момент се бе спрял, за да го пусне пред себе си. Един удар по тила с голям камък и пасторът се бе свлякъл във водата. Петур едва бе удържал тялото в силното течение, докато свали пръстена от ръката му. После го остави на реката. Щяха да минат седмици, преди да го намерят.
Това бе една от силите на пръстена — той потискаше трезвата мисъл у хората и ги караше да вярват в невъзможното. Петур се усмихна. Харесваше му иронията в това, че пасторът повярва на същата лъжа, която бе коствала и живота на Гаукур, преди хиляда години.
Докато гледаше водопада, Петур се замисли за баща си. Това място събуждаше спомени от слънчевите години, преди всичко да се обърка. Може би това, което каза на Инга, беше вярно. Може би баща им наистина беше тук.
Петур потръпна. Надяваше се да не е така. Не искаше баща му да става свидетел на това, което можеше да се случи на Инга, ако не обещаеше да си затваря устата.
Петур се зачуди какво ще си помисли полицията, когато намери тялото на пастора и колата му. Нещастен случай? Може би самоубийство?
Това беше добра идея. В най-лошия случай, ако Инга станеше жертва на водопада, Петур щеше да каже на полицията, че се е самоубила. Че му се е обадила, била много разстроена и се разкайвала, задето се е опитала да продаде Сагата за Гаукур. Че му е казала, че отива към Гулфос. Той се уплашил, че тя ще направи някоя глупост и тръгнал натам, за да я спре. Но закъснял. Само я видял как скача.
Това щеше да обясни и неговото присъствие на водопада. И би било достатъчно близо до истината, за да му се размине.
Завъртя пръстена около пръста си. Със сигурност щяха да го арестуват и нямаше да му е лесно да обясни как пръстенът се е оказал в негови ръце. Трябваше да го скрие някъде преди да извика полицаите.
Но това беше в краен случай. Ако успееше добре да обясни всичко на Инга, тя може би щеше да го разбере, да приеме, че не е имал друг избор.
Нали така?
Магнъс и Стив Джъб прелетяха през Флудир и навлязоха сред обработваемите земи след селото, където бяха подредени парници, издишащи спирали вулканична пара. Пътят тръгна успоредно на пълноводната Хвита.
— Много тъпо се държах — каза Джъб. — Някак си мислех, че цялата дандания покрай Агнар няма нищо общо с мен. Знаех, че съм невинен, но се надявах да запазя сагата и пръстена в тайна. Това беше най-важното.
— Аз мислех, че ти си убил професора — каза Магнъс.
— Знам. Но знаех и че не съм го убил. Предполагах, че и ти ще стигнеш до този извод.
— Някога имал ли си вземане-даване с Петур?
— Никога — каза Джъб. — Не го бях виждал до оня ден, когато отидохме при него с Лорънс Фелдман. Той, между другото, е доста странен. Умен е, богат е, но е странен.
— А ти не си ли? — попита Магнъс.
— Няма нищо лошо в това да си фен на „Властелинът“ — оправда се Джъб. — Лошото е когато това ти затвори очите за истинския свят. — Той се загледа в красивия пейзаж навън. — Макар че от време на време се чудя дали тази страна е част от истинския свят.