Петур затвори очи, пусна се от скалата и падна без да издаде и звук. Тялото му се понесе в реката и изчезна зад ръба на водопада.
След две секунди от него нямаше и следа.
Глава 38
Магнъс видя Ингилейф до бялото БМВ на брат ѝ, на фона на заснежените планински върхове.
Паркира до нея и излезе от колата.
— Закъсняваш — каза тя. Лицето ѝ бе розово от студа, очите ѝ светеха.
— Съжалявам.
— Нищо де. Радвам се, че дойде.
Магнъс се усмихна.
— А аз се радвам, че ме извика.
— Мислех, че си заминал за Америка.
— Утре. Макар че всички полицаи тук мислят, че вече съм заминал.
— Къде спиш?
— Не мога да ти кажа.
Ингилейф свъси вежди.
— Мислех, че вече ми имаш доверие.
— О, не, не е това. Да кажем, че си научих урока — колкото по-малко хора знаят къде съм, толкова по-добре.
Не беше изключено Сото да изпрати заместник на убиеца, който простреля Арни и затова полицейският комисар бе решил да каже на всички, че Магнъс е заминал за Бостън. А всъщност го бе настанил в къщата на брат си, на час и половина път северно от Рейкявик. Мястото беше красиво, на ръба на един фиорд, с ослепителна панорамна гледка. А и братът на комисаря и семейството му бяха много гостоприемни.
Никой не знаеше нищо за Колби. Това беше добре. Трябваше просто да се покрие за още два дни.
— Е? Какво ще правим сега? — попита Магнъс и погледна към Хекла, надвиснал над тях.
— Ще го изкачим, разбира се.
— Мога ли да попитам защо?
— Ама ти що за исландец си? — подкачи го Ингилейф. — Времето е хубаво и ще се разходим в планината. Не искаш ли?
— О, напротив — каза Магнъс. — Трудно ли е? — Беше взел назаем чифт пионерки от домакина си и в общи линии бе подходящо екипиран.
— През лятото е лесно. Сега е по-така. Още има много сняг, но ще успеем. Хайде!
Тръгнаха нагоре по склона на вулкана. Денят бе прекрасен, небето бе чисто и студено, а гледката зад тях — главозамайваща. Лавата и пемзата бяха покрити със сняг, което всъщност улесняваше ходенето. Магнъс се чувстваше добре. Въздухът бе чист, разходката — ободряваща, а и му бе приятно да ходи редом с Ингилейф. Или по-скоро зад нея. Тя зададе бързо темпо, което Магнъс с радост поддържаше.
— Как е твоят приятел? — попита тя, когато спряха да си поемат дъх и да се насладят на гледката. — Ще се оправи ли?
— Арни е добре, слава богу. Казват, че ще се възстанови напълно.
— Радвам се — каза Ингилейф. Пред тях се простираше долината на река Тьорса, а зад нея — широката равнина, през която течеше Хвита. А отвъд всичко това — още планини.
— Значи утре заминаваш? — попита Ингилейф.
— Да.
— А ще се върнеш ли? — имаше нещо колебливо във въпроса ѝ.
— Не знам — каза Магнъс. — Първоначално изобщо не исках. Но комисарят ме помоли да остана. И съм се замислил.
Наистина се беше замислил и то сериозно. Отчасти се чувстваше задължен и благодарен за това, което комисарят и Арни направиха за него. Но го глождеше и зрънцето съмнение, което сам си вкара в главата три дни по-рано на път към Тьорсардалур. Магнъс подозираше, че истината за убийството на баща му се крие тук, в Исландия, а не по улиците на Бостън.
Както бе очаквал, зрънцето хвана корен. Сега растеше и скоро нямаше да изчезне.
— Ако има някакво значение, и аз искам да останеш — каза Ингилейф.
Тя го погледна и му се усмихна свенливо. Магнъс ѝ се захили. Забеляза вече добре познатия му белег на веждата ѝ. Имаше странното чувство, че познава Ингилейф от години, а не от десет дни, когато я бе разпитал за първи път в галерията.
— Да. Има значение.
Тя се приближи към него, надигна се на пръсти и го целуна. Дълго, чувствено. После се отдръпна.
— Хайде, че още път ни чака.
Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-странно изглеждаше планината. На върха ѝ нямаше един голям кратер, а няколко по-малки, останали от предишни изригвания. Серни изпарения излизаха от тесни пукнатини в скалната маса. Снегът ставаше все по-малко, а оголените места — все повече. Магнъс сложи ръка върху черната лава и разбра защо. Беше топла. Някъде не много дълбоко под тях, вулканът продължаваше да бълбука.
Когато стигнаха върха, пред тях се разкри Исландия в цялата си прелест: големи реки, скалисти планини, мудни, мощни глетчери.
— Странно е като се замислиш: тримата братя са изкачили тази планина преди хиляда години — каза Магнъс. — Исилдур, Гаукур и Асгримур, за тях говоря.
— Аха…
Магнъс се огледа.
— Чудя се в кой ли кратер са искали да хвърлят пръстена.
— Кой знае? — отвърна Ингилейф. — Баща ми все за това мислеше. Както се досещаш, той ме доведе тук за първи път. Планината се е променила много през последните хиляда години.