— Какво ще правиш със сагата? Ще я продадеш ли?
Ингилейф поклати глава.
— Ще я дарим на института Арни Магнуссон. Но преди това ще я оставя на Лорънс Фелдман за една година, а той ще ми даде да оправя галерията. Бирна ще получи своя дял, разбира се.
— Идеално!
— Да. Лорънс се сети за този вариант, но явно така всички са доволни. Мисля, че той се чувства виновен.
— Има защо — Магнъс се замисли за всичко, което се бе случило през последните две седмици. Зачуди се дали изобщо някога ще намерят пръстена. Още не бяха открили тялото на Петур — явно водопадът все още не го бе изплюл. Магнъс се надяваше пръстенът да си остане там — на дъното на Гулфос.
Но не можеше да сподели това с Ингилейф. Ставаше дума за брат й, все пак.
— Хайде — каза Ингилейф и тръгна надолу, успоредно на пътеката, по която се бяха качили. Тук нямаше почти никакъв сняг и земята бе топла. Тя заобиколи един стар кратер и спря пред струя пара, излизаща от цепнатина в земята.
— Внимавай! — подвикна ѝ Магнъс. Снегът и лавата под краката на Ингилейф изглеждаха сякаш всеки момент ще пропаднат. Силен мирис на сяра се носеше из въздуха.
Ингилейф извади нещо от джоба си.
— Какво е това? — попита Магнъс.
— Пръстенът.
— Пръстенът!? Мислех, че е у Петур!
— Той ми го даде. Може би за да ме накара да размисля.
— Но това не си го казала на никого!
— Не.
Магнъс беше само на два метра от Ингилейф. Приближи се към нея, за да огледа причината за всички нещастия от последните две седмици. Какви две седмици!? Последното хилядолетие!
— Какво ще го правиш?
— Ти как мислиш? — каза Ингилейф. — Ще го хвърля в бездната, както Толкин е посъветвал дядо. И както е искал Исилдур.
— Недей — каза Магнъс.
— Защо? Така ще бъде най-добре.
— Как защо!? Това е едно от най-значимите археологически открития в тази страна! Истински ли е? Не искаш ли да разбереш? Колко е стар? Кой го е скрил преди осемдесет години? Дали е фалшификат, или наистина е бил изкован още по времето на Атила? Не разбираш ли? Това са все интересни въпроси, дори ако нямат нищо общо с Толкин. А археолозите ще намерят отговорите им.
— Интересни въпроси, да — каза Ингилейф. — Ето, аз ще ти кажа: пръстенът е златен. Отвътре има рунически надпис, но не съм се опитвала да го разчета. Но това е без значение: пръстенът е въплъщение на злото и е нанесъл достатъчно поражения върху семейството ми. Затова искам да се отърва от него.
— Не, Ингилейф, чакай! — Магнъс усети непреодолимо желание да грабне пръстена от ръката й.
Ингилейф се усмихна.
— Исках да дойдеш с мен, за да съм сигурна, че няма да размисля в последния момент. А виж как се обърнаха нещата.
Магнъс виждаше пръстена между палеца и показалеца на Ингилейф. Не знаеше точно какъв е той — дали е на десет години, или на хиляда, но знаеше, че Ингилейф е права.
Той кимна.
Ингилейф приклекна и хвърли пръстена в цепнатината.
Не последва нищо: нито гръм, нито светкавици. Слънцето продължи да свети на бледото исландско небе.
Ингилейф отиде до Магнъс и бързо го целуна по устните.
— Хайде — каза тя. — Да се прибираме. Ако утре заминаваш за Бостън, имаме да правим много неща за малко време.
Широко ухилен, Магнъс я последва надолу.
Бележка от автора
Хората, които прочетат тази книга, ще се запитат колко от нея е истина и колко — измислица. Този въпрос заслужава отговор.
Гаукур наистина е съществувал. Живял е в Стьонг — просперираща ферма, изчезнала под лавата при изригването на Хекла през 1104 г. Останките от първия имот и от реконструкцията, на няколко километра от него по пътя Тьорсардалур, са изключително интересна гледка. Смъртта на Гаукур от ръката на млечния му брат Асгримур е спомената в Сагата за Нял. Имало е и сага за Гаукур, но последните следи от нея са от четиринайсети век и тя никога не е била превеждана. Историята, описана в нея, остава неизвестна.
Дж. Р. Р. Толкин е преподавал средноанглийски в университета в Лийдс между 1920 и 1925 г., където е учредил клуб „Викинг“ с неговите бири и исландски пиянски песнички. От писмата му се знае, че след като е завършил първата глава от „Властелинът на пръстените“ в края на 1937-ма, той е агонизирал няколко месеца в опит да измисли как да продължи историята и да я свърже с по-ранната си творба, „Хобитът“. „Където тегне мрак“ предлага едно възможно решение на този проблем.
Исландия е малка страна, където сякаш всички се познават. Възможно е някои от героите в тази книга да приличат на някого, но подобна прилика е напълно случайна.