— За какво си говорихте? — попита накрая Балдур.
— Исках да обсъдим един мой телевизионен проект за исландските саги.
— Какъв проект?
— Там е работата, че още нямах конкретна идея. Надявах се Агнар да ми подскаже нещо, но и това не стана.
— И вие си тръгнахте?
— Да.
— Какво правихте след това?
— Прибрах се вкъщи. Пуснах си един филм и изпих няколко питиета.
— Сам ли?
— Да — каза Томас.
— Често ли пиете сам?
Томас пое дълбоко въздух.
— Да — повтори той.
Вигдис се огледа из апартамента и забеляза празна бутилка от уиски в кошчето, „Дюърс“.
— Тогава ли се срещнахте с Агнар за първи път? — попита Балдур.
— Не — каза Томас. — И преди се бяхме засичали. За консултации по сагите, може да се каже.
Издълженото лице на Балдур остана безизразно, но Вигдис усети вълнението на шефа си. Томас говореше глупости и Балдур го знаеше.
— Защо не ни казахте това по-рано? — попита благо Балдур.
— Ами… във вестниците не пишеше нищо за убийството.
— Е, хайде сега, Томас! Вашата работа включва преглед на печата. Всички вестници писаха за това!
— И… не исках да се замесвам. Реших, че няма връзка със случая.
Тук вече Балдур не успя да се сдържи и се изсмя.
— Щом е така, Томас, ще дойдете с нас в участъка. Там ще трябва да измислите по-смислена версия от глупостите, които ни наговорихте. Моят съвет е да кажете истината — обикновено така е най-добре. Но първо искам да видя дрехите, с които сте били в четвъртък. И обувките.
Глава 24
— Не можеш да освободиш Стив Джъб! — почти извика Магнъс.
Балдур стоеше пред него в коридора при стаята за разпити.
— Мога и ще го направя. Не разполагаме с достатъчно улики да го задържим. Знаем със сигурност, че във вилата е дошъл някой друг, след като Джъб се е върнал в Рейкявик. Някой, който е хвърлил тялото на Агнар във водата, след като се е стъмнило.
— Това са думи на четиригодишно дете!
— Тя е на пет. Въпросът е, че и лабораторните изследвания потвърждават това. Вече имаме нов заподозрян. — Балдур кимна към вратата, зад която Томас Хаконарссон бе в началото на дълъг разпит.
Магнъс погледна вътре. Един мъж с кръгли очила, рядка коса и големи бузи седеше и пушеше цигара, а Вигдис го наблюдаваше. Известният телевизионен водещ.
— Да не би да е признал?
— Въпрос на време — каза Балдур. — Неидентифицираните пръстови отпечатъци във вилата се оказаха негови. В момента правят анализ на дрехите и обувките му. Версията му засега е, че е бил във вилата преди Стив Джъб да се появи. Джъб е пристигнал там към седем и половина, а съседите ги е нямало цял следобед, така че е възможно никой да не е отбелязал идването на Томас. Ако мислиш, че Джъб лъже, трябва да го видиш този! Версията му е пълна измишльотина. Ще го пречупим.
— Вече знаем, че Лорънс Фелдман и Стив Джъб са искали да купят пръстена от Агнар. Това не променя ли нещата, според теб?
— Не — каза Балдур. — А сега ме чака работа.
Магнъс се върна на бюрото си силно потиснат. Това, което го тормозеше беше, че може би Балдур е прав, а той — не. Балдур беше добро ченге и се доверяваше на интуицията си, но същото важеше и за Магнъс. Ето защо щеше да е особено неприятно, ако предчувствията на Балдур се окажеха верни, а на Магнъс — не.
Знаеше, че трябва да запази спокойствие, да не действа по презумпция и да остави разследването да следва собствения си ход в зависимост от наличните улики. Проблемът беше, че колкото повече се вторачваше в сделката със сагата и пръстена, толкова по-тъмна му се струваше тя. И толкова по-високи ставаха залозите за всички, замесени в нея.
Реално погледнато, Томас бе имал възможност да извърши убийството, но засега не знаеха с какъв мотив. Исилдур и Гимли, както те сами се наричаха, имаха мотиви, колкото щеш.
Столът срещу Магнъс бе празен — Арни още пътуваше. Магнъс се обади на мобилния му телефон и му остави гласово съобщение, че Исилдур е в Рейкявик и е време Арни да се връща.
Горкият.
Магнъс включи компютъра и провери електронната си поща. Беше пристигнал имейл от старши лейтенант Уилямс — доста дълъг по неговите стандарти.
Уилямс се извиняваше, че не е успял да предпази Колби. Твърдеше, че пред дома ѝ цяла нощ е имало патрулна кола, но никой нищо не е видял. От самата Колби нямаше и следа. Бе казала на шефа и на родителите си, че заминава за известно време.
В отдел „Убийства“ на бостънската полиция разни хора разпитвали за Магнъс. Задавали въпроси, замаскирани като клюки. Хора — приятели на Лийнахан, приятели на приятели на Сото. Уилямс беше сигурен, че бандата на Сото е по петите на Магнъс.