Хлапето, което Магнъс простреля, беше умряло. Следствието по престрелката щеше да започне след делото срещу Лийнахан.
Но голямата новина беше свързана със самото дело. На съдията най-накрая му бе писнало от протакането на адвокатите от защитата. Той бе отказал молбата им за преглед на хилядите имейли, изпратени от полицейската централа през последните месеци. Това, в комбинация с изненадващото прекратяване на едно друго криминално дело, освобождаваше графика на съдията и означаваше, че делото срещу Лийнахан може да започне още следващата седмица. Щяха да призоват Магнъс като свидетел възможно най-скоро: ФБР се надяваше, че щом Магнъс даде показания, Лийнахан ще проговори. Федералните щяха да изпратят детайли относно полета на Магнъс към Бостън. Още не се знаеше на кое летище ще кацне, но нямаше да е Логан. Агентите щяха да го посрещнат и да го откарат на сигурно място.
Магнъс отговори, че с радост би се прибрал вкъщи. И това беше вярно. Имаше чувството, че с нищо не помага на исландската полиция. А според Балдур, дори ѝ пречеше.
Помисли си за Колби и се усмихна. Браво на нея! Ако бостънската полиция не можеше да я намери, толкова по-добре. Беше решила да се покрие и бе успяла.
Прати ѝ един кратък имейл: да му пише как я кара, ако има възможност. Само на това можеше да се надява.
Мислите му се върнаха към случая. Не му се искаше да го зареже и да остави Балдур сам да се оправя.
Ако Магнъс беше прав, а Балдур — не, значи всичко се въртеше около сагата и пръстена. Особено пръстена. Нямаше никакво значение дали това наистина е пръстен, изкован от джудже, което ловяло риба във формата на щука преди две хиляди години. Това не беше важно. Важното беше, че Агнар е мислел, че знае къде е пръстенът, а Фелдман го е искал повече от всичко друго.
Къде беше пръстенът тогава?
Както бе казал на Арни, Агнар едва ли бе успял да намери убедителен фалшификат на хилядолетен пръстен за два-три дена. Това означаваше, че или пръстенът е у някой друг, например у Ингилейф, или Агнар е разбрал къде е скрит.
Магнъс се съмняваше, че пръстенът е у Ингилейф. Или по-скоро не му се искаше да е у нея, но знаеше, че не бива да изключва това като възможност.
Освен ако пръстенът не беше взет от някой друг. Но кой, Магнъс не знаеше.
Ами ако Агнар беше разбрал къде е скрит? Магнъс бе чел Сагата за Гаукур: в нея нямаше достатъчно указания, за да се намери пръстенът. Но Агнар беше експерт по средновековна исландска литература. Със сигурност е знаел десетки народни сказания и легенди, които да го упътят.
Тогава се сети за едно от местата, вписани в тефтера за срещи на Агнар: Хруни. Не Флудир, а Хруни. Вигдис бе разпитала тамошния пастор, за когото Петур му бе разказал, приятелят на доктор Асгримур. Магнъс си припомни доклада й: пасторът нямал нищо за казване.
Магнъс трябваше да отиде до Хруни. Но първо искаше да говори с Ингилейф, за да разбере нещо повече за пръстена и пастора.
Пък и да, искаше да я види.
Разходи се до галерията и пристигна точно преди да затворят, но Ингилейф не беше там. Колежката ѝ — красива чернокоса жена — му каза, че Ингилейф сигурно работи вкъщи. Магнъс имаше домашния ѝ адрес от първата им среща и за десетина минути стигна дотам пеша.
Първата ѝ реакция, когато го видя на вратата, сякаш беше радост; усмивката ѝ беше широка и приветлива, но след малко се охлади от някакво съмнение. Все пак го покани да влезе.
— Как е животът в Исландия? — попита тя. — Запозна ли се с някое хубаво момиче?
— Още не.
— Обиждаш ме!
— С изключение на тук присъстващите, разбира се.
— Разбира се. Сядай.
Магнъс седна на една хромирана табуретка и прие поканата за чаша вино. На стената бе облегнато едно виолончело, което сякаш запълваше цялата стаичка. Магнъс си помисли, че в апартамент с такива размери, по-добре да свириш на цигулка. Или на пиколо.
— Не знаех, че ви дават да пиете по време на работа — каза Ингилейф и му подаде чашата.
— Не съм сигурен, че съм тук по работа — каза Магнъс.
— Нима? — каза Ингилейф и повдигна вежди. — Значи просто на гости?
— Ами, не дойдох за официален разпит — отговори Магнъс. — Искам да ми помогнеш.
— Аз мислех, че това правя — каза Ингилейф. — Че помагам на полицията с разследването. Но признавам, че не го правя от самото начало.
— Искам да си поговорим за пръстена. Трябва да разбера къде е, кой го пази.
— Нямам представа, вече ти казах. Скрит е в някоя пещера из исландските пущинаци.
— Агнар е мислел, че го е открил — каза Магнъс. — Или поне, че знае къде е. И не искал да продаде на Лорънс Фелдман само сагата, а и пръстена.