— О, разбирам, да — каза Магнъс. — Повярвай ми, разбирам те напълно. Понякога си мисля, че всеки божи ден подсъзнателно се опитвам да намеря тези отговори, само че за моя баща.
Замисли се за молбата ѝ. Със сигурност не бе прието да водиш един свидетел при друг, само за да задоволиш любопитството му.
— Да — каза Магнъс с усмивка. — Може да дойдеш с мен.
Ингилейф отвърна на усмивката му. Настъпи мълчание, което хем беше неловко, хем не беше.
— Разкажи ми за баща си — каза Ингилейф.
Магнъс отпи от виното си. Погледна жената пред себе си: сивите ѝ очи вече не бяха студени. Това не беше по правилника. Но той ѝ разказа. За ранните си детски години, за развода на родителите си и преселването в Америка. За мащехата, за убийството на бащата, за неуспешните си опити да намери извършителя. А накрая и за новооткритата изневяра на баща му.
Говориха повече от час, може би два. Говориха много за Магнъс, а после — за Ингилейф. Изпиха бутилката вино и отвориха нова.
По някое време Магнъс се надигна да си ходи.
— Значи утре ще дойдеш с мен до Хруни да говорим с пастора?
— С удоволствие — отвърна Ингилейф с усмивка.
— Чудесно — каза Магнъс и си облече палтото. Но изведнъж замръзна. — Чакай малко!
— Какво?
— Този пастор, отец Хакон, той има ли син?
— Да. В интерес на истината, тази сутрин го видях. Той ми е стар приятел.
— Как се казва?
— Томас. Томас Хаконарссон. Води едно телевизионно предаване. Много е известен, трябва да го знаеш.
— Да — каза Магнъс. — Познаваме се.
Улицата му се стори много студена и влажна след топлия уют в апартамента на Ингилейф. Пръскаше ситен дъжд и вятърът навяваше капките в лицето на Магнъс.
Редно беше да се прибере, но Ингилейф живееше много близо до Гранд Рок.
Само за една бира.
Докато вървеше по плетеницата от улички към бара, Магнъс извади мобилния си телефон. Трябваше да се обади на Балдур и да му каже, че мъжът, когото бяха арестували, е син на пастора, който бе ходил на експедиции в търсене на пръстена с доктора преди седемнайсет години.
Магнъс нямаше домашния телефон на Балдур, нито мобилния му номер. Но можеше да го вземе от участъка.
Майната му. Магнъс прибра телефона обратно в джоба си. Балдур изобщо нямаше да се трогне от тази информация. Всъщност, нямаше да направи нищо с нея. Магнъс щеше да му каже на следващия ден, след като бе говорил с отец Хакон.
Телефонът му иззвъня. Арни.
— Точно пристигнах в Сан Франсиско — каза той. — Получих съобщението ти. — Разочарованието в гласа му се чуваше ясно през хилядите километри, които ги деляха.
— Съжалявам, че стана така, Арни. Тази сутрин видях Исилдур в хотел Борг.
— Каза ли ти нещо полезно?
— Да. Не че на твоя шеф му пука де.
— Защо? Какво става?
— Вече си имаме нов заподозрян. Казва се Томас Хаконарссон.
— Водещият на „Острие“!?
— Същият.
Арни подсвирна в слушалката.
— И какво да правя сега?
— Най-добре да се прибираш. Самолетът ти сигурно ще зареди и ще тръгне обратно за Ню Йорк. Опитай да си запазиш място на него.
— Ех значи! — каза Арни. — Чувствам се сякаш пътувам от сто години. Не мога да тръгна веднага, тялото ми няма да понесе още един такъв курс.
„Голямо си мрънкало!“, помисли си Магнъс. Но после съжали новия си партньор.
— Можеш и да отидеш в някой хотел и да чуеш съобщението ми утре сутринта.
— Добра идея! Така ще направя. Благодаря, Магнус.
— Няма защо.
— Магнус?
— Да?
— Само така! Не се отказвай! Ще го пипнеш!
— Лека нощ, Арни.
Магнъс затвори и се замисли за последните думи на Арни. Радваше се, че се прибира у дома, но не обичаше да се отказва. Не можеше да си представи, че ще напусне Исландия, без да намери убиеца на Агнар. Честно казано, не му се искаше Балдур да разреши случая. Арни беше прав: не биваше да се отказва. Нямаше търпение да замине за Хруни с Ингилейф на следващия ден. Може би щяха да разберат нещо и за смъртта на нейния баща.
Имаше толкова много неизвестни. Пряко волята си, Магнъс отново се замисли за смъртта на баща си.
Спря се пред Гранд Рок и се насочи към светлината, излизаща от бара. Веселите приказки и звънът на чаши се бяха разпрострели и на тротоара пред бара.
Магнъс влезе.
Магнъс беше приклещен. Вече бе гръмнал трима от лошите, но някъде наоколо се криеха поне още двама. Беше въоръжен с пушка Ремингтън и револвер Магнум. На доковете беше тъмно. Зад гърба му нещо изшумоля.
Обърна се, видя пистолет, насочен към него иззад една боклукчийска кофа и стреля два пъти с пушката. Мъртва фигура се строполи на асфалта. Други две фигури му изскочиха в гръб. Той застреля едната и в долния десен ъгъл на екрана се появи съобщение: „Раниха те в рамото“. Трябваше да остави пушката. Появи се ухиленото лице на една отрепка, а след това и дулото на автомат. „Зарадвай ме!“, каза мъжът и екранът проблесна в оранжево, а после потъмня.