Остави вестника и огледа малката колекция от компактдискове на библиотеката. Избра един диск — Лед Цепелин 4 — пъхна го в гнездото и усили звука.
Усмихна се, когато се сети как преди петнайсет години се караше на сина си, задето слуша „дяволска музика“ и как самият той тайно си я пускаше, докато синът му бе на училище. Харесваше му. Беше някак подходяща. Пасторът затвори очи и остави музиката да го облее.
След няколко минути излезе от къщата и прекоси петдесетината метра до църквата. Тежки, натрапчиви акорди се лееха от къщата зад гърба му и се отразяваха в скалите наоколо.
Отвътре църквата беше светла и просторна. Слънчевата светлина влизаше свободно през неоцветените прозорци. Таванът бе боядисан в светлосиньо и украсен със златни звездички, стените бяха обковани в кремава ламперия, а пейките — розови. Амвонът и малкият електрически орган бяха от бял чам. Пасторът се насочи към олтара, покрит с червено кадифе. Зад него висеше „Тайната вечеря“.
В подобни сутрини вярващите казваха, че усещат божието присъствие в църквата. Но само пасторът знаеше какво всъщност се крие в нея.
Под кадифената си облицовка, олтарът представляваше стар чамов шкаф, в който се пазеха кръщелните свидетелства от последните няколко десетилетия. Пасторът бръкна под купа хартия и пръстите му напипаха познатата кръгла форма.
Пръстенът.
Извади го и го сложи на безименния пръст на дясната си ръка, където пасваше идеално. Пасторът имаше големи ръце — като млад беше добър волейболист — но пръстенът му ставаше. Бе изкован за воински пръсти.
И сега беше в ръцете на пастора на Хруни.
На сутрешното съвещание Балдур не обърна никакво внимание на Магнъс.
Събираше доказателства срещу Томас Хаконарссон. Никой не бе видял Томас да се прибира във вечерта на убийството — нито към шест часа, както самият той твърдеше, нито по-късно. По маратонките, които Томас бе носил, нямаше почти никакви видими следи от кал, но тя може би се бе отмила в събота, когато дъждът бе хванал Томас навън. Лаборантите щяха да анализират маратонките по-подробно и да сравнят чорапите му с власинките, открити в лятната къща.
Томас бе поискал адвокат и се придържаше към първоначалната си версия, отказвайки да признае, че не звучи убедително.
По време на цялото съвещание Балдур нито веднъж не погледна към Магнъс, не поиска мнението му и не му възложи никакви задачи. И всичко това пред очите на Торкел Холм.
Майната му на Балдур!
Магнъс го болеше глава. Миналата нощ не успя да изпие само една бира в Гранд Рок. Но поне не прекали с ликьорчетата. Чувството в главата му беше по-скоро замаяност, отколкото истински махмурлук: достатъчно, че да го направи несговорчив.
Щеше да каже на Балдур за бащата на Томас, когато му дойдеше времето. Първо трябваше да говори със самия пастор.
Лорънс Фелдман седеше отзад в черния джип Мерцедес и наблюдаваше сградата на затвора пред себе си. Намираше се на паркинга на Литла Хрун. Сградата не беше лоша — бяла, функционална и опасана с два реда бодлива тел. Но пейзажът наоколо бе потискащ: равно, пусто поле, което се простираше чак до планинските вериги на север. На юг от затвора се полюшваше сивото туловище на Атлантическия океан. Поне до тази страна на прохода стигаше слънчева светлина.
Пътуването от Рейкявик, макар и кратко, беше много вълнуващо. Докато минаваха през полетата от лава и ниските облаци, Фелдман си представи, че е в Средната земя, може би на ръба на Мордор, домът на Саурон, Господарят на мрака. Нямаше нито трева, нито друга растителност. Или поне растителността, с която беше свикнал в Америка. Странни лишеи и мъхове в различни цветове се бяха вкопчили в камъка. Заснежени петна пълзяха по планинските баири и се губеха в облаците. А от другата страна на пътя земята бълваше струи пара.
Мордор. Където тегне мрак.
Голяма черна птица се спусна от небето и кацна върху оградата на няколко метра от колата. Отвори човка и изграчи обвинително. Килна глава на една страна и сякаш се загледа във Фелдман с едно око. Гарван. Проклетата птица му действаше на нервите.
Фелдман пожела да остане в колата, докато Кристиян Гилфассон, адвокатът, доведе Гимли от затвора. Нещата, които му наговори високият риж детектив за затвора, все още безпокояха Фелдман.
На изхода се появи един мъж. Беше едър, с дълга руса коса, брада и огромен гръден кош, облечен в син гащеризон и се насочи право към Мерцедеса. Сигурно беше от онези лишени овчари, за които Фелдман бе чувал. Исилдур се пресегна към копчето за заключване и му олекна, когато чу тихото изщракване на четирите врати. Човекът с гащеризона го забеляза в колата, махна му и се качи в един пикап Тойота.