Най-накрая на изхода се появи и слабата, костюмирана фигура на Кристиян. Придружаваше го едър мъж със син анцуг и голямо шкембе. Фелдман отключи вратата си и я отвори.
— Гимли!
Гимли се тръсна на задната седалка с въздишка.
— Здрасти — каза той.
Фелдман се поколеба. За първи път виждаше Гимли на живо, но имаше чувството, че го познава от години. Разчувства се. Наведе се неловко напред да го прегърне.
Гимли не помръдна.
— Леко, приятел! — каза той със силен йоркширски акцент.
Фелдман се дръпна.
— Как беше вътре? — попита той. — Много ли е гадно?
— Не е толкова зле. Добре хранят. Обаче телевизията тук за нищо не става.
— А другите затворници? Добре ли се отнасяха с теб?
— Не съм си говорил с тях — каза Гимли. — Кротувах си.
— Най-добре — каза Фелдман. Загледа Гимли, за да провери дали не го лъже. От друга страна, Фелдман можеше да го разбере, ако Гимли не искаше да обсъжда в подробности престоя си в затвора.
Гимли сякаш се притесни от погледа на Фелдман.
— Благодаря за помощта, Лорънс. За Кристиян, за всичко.
— Пак заповядай. И, моля те, наричай ме Исилдур. Аз ще ти викам Гимли.
Гимли се обърна към Исилдур, повдигна вежди и сви рамене.
— Хубаво. Нищо не съм им казал, да знаеш. Макар че сами бяха разбрали почти всичко. Знаят за сагата и пръстена, но не от мен.
— Естествено — каза Фелдман и веднага му стана гузно, че е изпял много повече на полицията и то под по-малко напрежение.
Кристиян запали колата и подкара обратно към Рейкявик. Фелдман изпита облекчение, че си тръгват от затвора. Погледна към съдружника си. Джъб се оказа по-едър, отколкото си го представяше: Фелдман очакваше някой по-нисък да носи името Гимли. Но този Гимли беше толкова корав, колкото и първообразът му от Средната земя. Добър партньор.
— Гимли, може би изтървахме Сагата за Гаукур, но още имаме шанс да намерим пръстена. Искаш ли да ми помогнеш?
— След всичко, което се случи? — попита Гимли.
— Ще те разбера, ако не искаш — каза Фелдман. — Но ако го открием, ще си го делим. Седемдесет и пет на двайсет и пет, какво ще кажеш?
— Как така ще го делим?
— Пръстенът ще стои при теб двайсет и пет процента от времето. Три месеца годишно.
Гимли се загледа през прозореца към кафявата пустош и кимна.
— Вече минах през такива перипетии… Няма да е зле поне нещо да намажа.
— Съгласен? — Фелдман протегна ръка.
Гимли я стисна.
— Откъде започваме?
— Агнар спомена ли нещо за скривалището на пръстена?
— Не. Но беше убеден, че може да го вземе. Сякаш знаеше къде е.
— Отлично. А при разпита полицаите питаха ли те конкретно за някого?
— Питаха, да. Били брат и сестра: Питър и Инги-нещо Асгримссон. Почти съм сигурен, че те са продавачите на сагата.
— Добре. Сега просто трябва да ги открием. Кристиян, можеш ли да ни помогнеш?
— Извинявай, не ви слушах — каза адвокатът.
— Трябва да намерим двама души. Можеш ли да ни помогнеш?
— Няма да е разумно. Ако се наложи да ви защитавам в съда, колкото по-малко знам, толкова по-добре.
— Ясно. А ще ни препоръчаш ли някой добър частен детектив? Някой, който да е склонен да поизкриви правилата, за да постигне резултат.
— Детективите, с които работим, не биха направили подобно нещо — каза Кристиян.
Фелдман свъси вежди.
— Тогава кого не би ни препоръчал? — попита Стив Джъб. — Кажи от кого да се пазим.
— Има един човек на име Аксел Бярнассон — каза Кристиян. — Известен е с това, че не зачита закона кой знае колко. От него бих се пазил. Името му е в указателя, на „А“ — тук се подреждаме по малко име.
Магнъс загуби доста време, докато си уреди служебна кола за пътуването до Хруни. Вече минаваше обед, когато той спря пред галерията, за да вземе Ингилейф. Пътят до Хруни беше по-малко от два часа, но трябваше да предвидят време за среща с пастора и да се върнат същата вечер.
Ингилейф беше облечена в дънки и анорак, а русата ѝ коса бе вързана на опашка. Изглеждаше добре. И сякаш се радваше да го види.
Излязоха от Рейкявик под сянката на голям, тъмен облак и минаха край предградията, бледосиви на тъмносивия фон. Нагоре към югозападния проход, лавата и облаците се сливаха в едно, но щом превалиха билото, пред тях изведнъж се разкри широка долина, озарена от слънцето. Долината бе осеяна с хълмчета и махали, и разделена на две от широка река, която стигаше до океана, минавайки през Селфос. Недалеч се виждаха струите дим, които избълваха комините на геотермалната електроцентрала. До нея бяха залепени зеленчукови парници, подгрявани от водата на гейзерите. Във въздуха се носеше лек мирис на сяра. Усещаше се дори в колата.