Черният облак над главите им беше окантен с тънка бяла ивица. Цветът на небето пред тях беше бледо, свършено синьо.
— Разкажи ми за Томас — каза Магнъс.
— Познавам го, откакто се помня — започна Ингилейф. — Заедно ходехме на училище във Флудир. Родителите му се разделиха, когато беше на четиринайсет години и той се премести да живее с майка си в Хела. Той е пълна противоположност на баща си: пада си шегаджия и е чаровник, макар никога да не ме е привличал. Много е умен. Но баща му беше вечно разочарован от него.
Ингилейф изчака Магнъс да вземе един особено остър завой и да се размине на косъм с камиона в насрещното.
— В Исландия караме от дясната страна — каза Ингилейф.
— Знам. И в щатите е така.
— Но ти явно предпочиташ средата на пътя.
Магнъс не обърна внимание на тази забележка. Владееше колата напълно.
— След университета, Томас се лута известно време — продължи Ингилейф. — После записа да учи журналистика и си направи собствено шоу — „Острие“. Идеален е за тази работа. Продуцентът, който го е забелязал, сигурно е гений.
— Кога стана това?
— Преди две години. Мисля, че малко си е повярвал. Томас винаги е обичал алкохола и дрогата, купоните му са много диви.
— Ти била ли си на негов купон?
— Ами, не. Напоследък не се виждаме много. С изключение на вчера. Покани ме на купон в събота.
— На твое място не бих си купил бална рокля специално за случая.
— Така е — каза Ингилейф. — При Томас се набляга на друго.
— Значи вчера се видяхте?
Ингилейф описа срещата си с Томас в кафе „Мока“ и загадъчните въпроси, които ѝ бе задал относно убийството на Агнар.
— Той как се разбира с баща си? — попита Магнъс.
— Вече не знам, но едно време бяха в класическите взаимоотношения между прекалено взискателен баща и син, който все се мъчи да му угоди, но никога не успява. Томас се опита да се опълчи срещу баща си: спря да учи, започна да прави купони и така нататък. Но така и не успя. Не можа да се отърве от бащиното неодобрение. Мисля, че това му тежи и до днес.
— Значи Томас би направил услуга на баща си? Голяма услуга?
— Като например да убие някого ли?
Магнъс сви рамене.
Ингилейф се замисли.
— Не знам — каза тя притеснено. — Не мога да си го представя. Не мога да си представя как изобщо някой би убил друг човек. Такива неща просто не се случват в Исландия.
— Случват се навсякъде — каза Магнъс. — Случило се е и тук, на Агнар.
Вече бяха слезли в долината и се движеха по правия път, който цепеше сред омачканите кафяви треви. През един-два километра се появяваше ферма или малка бяло-червена църква, кацнала на някое хълмче, обградена от собствено зелено пасище. Виждаха се пасящи овце, все още неостригани, но в долината най-много бяха конете: набити животни, малко по-едри от понита, повечето дорести.
— В Америка сигурно си кораво ченге с пистолет, като по телевизията, нали? — попита Ингилейф. — Сигурно преследваш лошите из града в някоя спортна кола?
— Ченгетата много се дразнят от телевизионните сериали. Изобщо не са реалистични — каза Магнъс. — Но да, имам пистолет. И градът е пълен с лоши хора, или поне аз все на тях попадам.
— Това потиска ли те, или те надъхва?
— Знам ли — каза Магнъс. Трудно беше да се обясни на цивилен какво е да си ченге. Не можеха да го разберат. Колби така и не го разбра.
— Извинявай — каза Ингилейф и се загледа през прозореца.
Продължиха в мълчание. Магнъс трябваше да признае, че Ингилейф се бе опитала да го разбере предишната вечер.
— В университета познавах едно момиче, Ерин. Пътуваше до Провидънс да работи с проблемни деца. Аз ходех с нея, отчасти за да подкрепя доброто ѝ дело, но най-вече защото я смятах за най-красивото момиче в университета и исках да я вкарам в леглото си.
— Много романтично!
— Да. Но тя наистина правеше добро. Разбираше децата. Момчетата точеха лиги по нея, момичетата също я смятаха за готина. Аз й помагах.
— Бас държа, че момичетата са смятали и теб за готин — каза Ингилейф с усмивка.
— Налитаха, но аз бях твърд — каза Магнъс.
— А какво стана с подлия ти план да преспиш с нея?
— Ходихме известно време — Магнъс се усмихна при този спомен. — Тя беше наистина добър човек. Един от най-добрите, които съм срещал, много по-добър от мен.
— Всеки път, когато видеше някое изтървано дете да продава дрога или да размахва нож, тя откриваше в него едно уплашено момченце, нагрубено и изоставено от родителите си и обществото.
— А ти?
— И аз се опитвах да гледам на нещата по този начин. Наистина опитах, но в моя свят има само добри и лоши. В такова дете аз можех да видя само лошото. Според моите разбирания, престъпниците контролираха квартала и покваряваха децата в него. Аз исках само да попреча на малката отрепка да развали нечий чужд живот. Както се срина моят, след като убиха баща ми.