— Затова ли стана ченге?
— Да. А тя стана учителка. — Магнъс се усмихна кисело. — И съм убеден, че тя е направила повече добро за хората, отколкото аз.
— Виждате ли се още?
— Не — каза Магнъс. — Веднъж й бях на гости в Чикаго, две години, след като завършихме. Дотогава вече бяхме станали много различни. Тя все още си беше красива.
— Аз съм по-скоро на твоето мнение — каза Ингилейф и се обърна към него. — За добрите и лошите.
— Сериозно?
— Това изненадва ли те?
— Ами, да. — Ерин определено не споделяше тези негови виждания. Нито пък Колби. Всички полицаи бяха неразбрани в това отношение, сякаш вършеха работа, с която никой не иска да се захване, която никой не признава за необходима.
— Е, да, ти си чел сагите. Исландските жени постоянно опяват на мъжете си да станат от леглото, да отмъстят в името на семейството и да се върнат вкъщи за обяд.
— Така е — каза Магнъс. — Винаги съм харесвал това у една жена. Особено в неделя сутрин.
Продължиха нататък смълчани. Минаха по конзолния мост над река Офлуса и през градчето Селфос.
— Колко смяташ да останеш в Исландия? — попита Ингилейф.
— Уж дойдох за няколко месеца, но се оказва, че май ще се прибирам следващата седмица, за да свидетелствам по едно дело.
— После ще се върнеш ли?
— Ако зависи от мен — не — каза Магнъс.
— О! Не ти ли харесва в Исландия? — Ингилейф звучеше обидена. И това беше нормално: най-лесният начин да засегнеш един исландец е да кажеш нещо против родината му.
— Харесва ми. Но и събужда неприятни спомени. А и работата ми в тукашната полиция не върви. Не се разбирам с шефа.
— В Бостън имаш ли си гадже? — попита Ингилейф.
— Не — каза Магнъс, мислейки за Колби. Тя вече бе в графата „бивши“. Искаше му се да попита Ингилейф защо му е задала този въпрос, но щеше да прозвучи тъпо. Може би просто от любопитство. Исландците задаваха въпросите ребром, когато нещо ги интересуваше.
— Виж! Ето я Хекла!
Ингилейф посочи напред към широката бяла планинска верига — най-известният вулкан в Исландия. Хекла нямаше формата на типичен вулкан, но пък беше много по-опасен от красивия си японски събрат, Фуджи. Хекла бе изригвал четири пъти за последните четирийсет години, през една цепнатина, която минаваше хоризонтално през планината. А на всеки двеста години имаше по едно мощно изригване. Като това от 1104-та, което заличило чифлика на Гаукур в Стьонг.
— Знаеш ли, в Бостън продават едни сладки рулца — каза Магнъс. — Викат им „хекли“, защото са точно със същата форма, като планината.
— А изригват ли ти в лицето на случайни интервали?
— Не ми се е случвало.
— Значи не са истински „хекли“. Трябва да ги правят малко по-опасни. — Ингилейф се усмихна. — Помня как гледах изригването на Хекла през 1991-ва. Бях на десетина години. От Флудир не се вижда добре, но имах приятел, който живееше на няколко километра южно оттам и имаше страхотна гледка. Беше невероятно. Случи се през януари, на тъмно. Вулканът се бе нажежил до червено, а в същото време над него се виждаше северното сияние. Никога няма да го забравя.
Ингилейф преглътна.
— Случи се в годината, преди татко да умре.
— Когато животът беше нормален?
— Точно така — съгласи се Ингилейф. — Когато животът беше нормален.
Вулканът ставаше все по-голям, докато се приближаваха към него, но когато завиха на север го изгубиха от поглед зад хълмовете по краищата на долината. Оставаха два километра до Флудир. Стигнаха до разклонение за Хруни и Магнъс пое по него. Пътят криволичеше няколко километра през хълмовете и стигаше до съседната долина. Бялата църквичка в Хруни се виждаше под скалните си пазители, а до нея имаше къща и някакви селскостопански постройки.
Спряха на празния чакълен паркинг пред църквата. Магнъс слезе от колата. На север се откриваше възхитителна гледка към ледниците в далечината. Над полето с крясъци се суетяха дъждосвирци. Иначе всичко бе тихо и спокойно.
Приближиха се към къщата на пастора. Беше голяма по исландските стандарти, бяла с червен покрив. Позвъниха на вратата. Никой не се обади. Но в гаража бе паркирано едно червено Сузуки.
— Хайде да проверим в църквата — предложи Ингилейф. — Той е пастор, все пак.
Докато прекосяваха древното гробище, Ингилейф кимна към редица по-нови надгробни камъни.
— Тук почива мама.