— Искаш ли да поостанеш? — попита Магнъс. — Ще те изчакам.
— Не — каза Ингилейф. — Не бива. — Усмихна се смутено на Магнъс. — Може да ти прозвучи глупаво, но не искам да я замесвам в тази история.
— Разбирам те — каза Магнъс.
Стигнаха до църквата и влязоха. Вътре бе топло и много красиво. Нямаше никой.
Докато се връщаха към колата, Магнъс зърна едно момче на около шестнайсет години, което се навърташе около плевнята. Извика го.
— Виждал ли си пастора?
— Сутринта го мярнах. — Момчето изглеждаше неспокойно. Магнъс реши да не му казва, че е от полицията, за да не го уплаши още повече.
— А знаеш ли къде може да е отишъл? Има ли друга кола?
Момчето забеляза Сузукито в гаража.
— Не. Може да е на разходка. Това му е навик. Излиза и го няма по цял ден.
— Благодаря — каза Магнъс. Погледна си часовника. Три и половина. Обърна се към Ингилейф. — Сега какво?
— Можеш да дойдеш до нашата къща в селото — каза тя. — Ще ти покажа писмата от Толкин до дядо. Също и бележките на татко за пръстена. Но едва ли ще са ти от полза.
— Добра идея — каза Магнъс. — Ще се върнем тук по-късно.
Глава 26
Аустурстрати беше само на една пресечка от хотел Борг. Исилдур се чувстваше на сигурно с двамата си придружители: едрият шофьор от Англия и сбръчканият бивш исландски полицай. Когато Гимли предложи парите на Аксел Бярнассон, той бе готов да зареже всичко, за да им помогне, макар че Гимли се съмняваше, че е имал нещо за зарязване. Аксел имаше къса сива коса, умни сини очи и почерняло и обветрено лице — приличаше по-скоро на рибар, отколкото на частен детектив. Не че Исилдур бе контактувал с частни детективи.
Явно познаваше града много добре. Веднага се сети кой е Петур Асгримссон и за броени минути провери дали галерията на Ингилейф е още на същия адрес. Върна се в хотел Борг само десетина минути по-късно.
Исилдур беше неспокоен, дори уплашен. Намираше се в чужда страна, а Исландия му беше много чужда. Бе станало убийство и може би убиецът в момента ходеше до него. Исилдур избягваше да мисли за това. Беше решил да не пита Гимли направо дали той е убил професора.
Но опасностите само допринасяха за вълнението. Нямаха големи шансове: вероятно полицията щеше да намери пръстена преди тях. Може би пръстенът беше фалшификат. Може би никой никога нямаше да го намери. Но имаше и шанс, макар и минимален, Исилдур да стане собственик на истинския пръстен, описан от Толкин и пренесен в Исландия преди хиляда години от съименника на Исилдур.
А това си беше яко. Не яко, ами направо супер.
Главният вход на Неон беше малка вратичка на самата улица, но Бярнассон ги прекара отзад. Стигнаха до открехната врата и няколко стека бира. Един младеж пренасяше каси с водка.
Бярнассон го спря и му излая нещо на исландски. Това беше странен език. Исилдур се почуди кой от елфските езици на Средната земя звучи по този начин. Сигурно никой: Куеня имаше финландски основи, а Синдарин беше производен на уелския. Може би исландският се е струвал прекалено лесен на Толкин, твърде скучен.
Момчето ги поведе надолу по стълбището, покрай големия дансинг, и ги въведе в малък офис. Там един висок мъж с обръсната глава водеше оживен разговор с червенокоса жена по дънки и тениска с надпис „Раздран чатал“.
— Давай — каза Бярнассон на Исилдур. — Със сигурност говори английски.
— Господин Асгримссон? — провери Исилдур.
Мъжът с бръснатата глава го погледна.
— Да? — нямаше дори намек за усмивка. Голият му череп блестеше заплашително.
— Казвам се Лорънс Фелдман, а това е съдружникът ми Стив Джъб.
— Какво искате? Ти не си ли в затвора? — каза Асгримссон.
— Стив е невинен — отвърна Исилдур. — Ченгетата най-накрая стигнаха до този извод.
— Ако искаш сагата, полицията я взе. А когато я анализират, няма никакъв шанс да ти я продам.
Асгримссон беше агресивен, но Исилдур не се огъна. Беше свикнал хората да се опитват да го юркат — хора, които подценяваха програмиста, от чиято работа зависеше техният успех.
— Това е тема за друг разговор. Сега искаме да говорим за пръстена. Пръстена на Исилдур. Или на Гаукур, ако предпочитате.
— Махайте се оттук! Веднага! — гласът на Асгримссон не търпеше възражение.
— Ще ви платим добре. Много добре — каза Исилдур.
— Виж какво, — каза Асгримссон с пламнал поглед, — един човек умря заради тъпата сага. Даже двама, ако броим и баща ми. Семейството ми я е пазило в тайна векове наред и това не е случайно. Ако зависеше от мен, никой нямаше да чуе за сагата. И точно ти си причината всичко да излезе наяве: вреш си носа навсякъде и само долари размахваш.