Петур пристъпи към Исилдур.
— И видя докъде се стигна. Професор Агнар Харалдссон е мъртъв! Не изпитваш ли никаква вина за това!? На твое място щях да се махна от Исландия и да отида да се гръмна някъде в Щатите!
— Господин Асгримссон…
— Вън! — изкрещя Петур и посочи към вратата. — Казах да се махате!
Пасторът се потеше на необичайно топлото слънце. Денят беше прекрасен и той беше извървял вече около седем километра. Намираше се в една висока долина, на която нямаше дори овце толкова рано през пролетта. От заснеженото било в единия край на долинката се спускаше малко поточе. Навсякъде около пастора се топеше сняг, капеше, течеше по камъните и изчезваше в земята. На оголените от сняг места тревата беше жълта, но покрай поточето вече избиваше млада зеленина. Пролет. Нова надежда за тази пустош.
Птичките пееха и цвърчаха на слънчевата светлина.
Пасторът пое дълбоко въздух. Спомни си как дойде за първи път в тази долина, още като млад пастор на Хруни — тогава бе почувствал, че Бог живее тук.
В този момент, пасторът пак повярва в това.
Левият склон на долината беше скалист. Пасторът свърна от пътеката, доколкото имаше такава, и тръгна през жълтата трева към канарите. Извади тетрадката си.
Трябваше да намери добро скривалище.
В обедните новини по радиото имаше обширен материал за арестуването на Томас, заподозрян в убийството на Агнар Харалдссон. Водеща новина — все пак Томас бе знаменитост. Веднага щом чу това, пасторът реши, че трябва да намери ново скривалище за пръстена.
Спря се и го огледа на безименния си пръст. Не изглеждаше на хиляда години. Това му е хубавото на златото — независимо колко е старо, ако го излъскаш добре, прилича на ново. Или поне по-ново.
Пръстенът беше поодраскан, но руническият надпис от вътрешната му страна не бе напълно заличен.
Пасторът си спомни как го бяха намерили с Асгримур в онази пещера. Не чак пещера, а по-скоро дупка в скалата. Това беше най-великият, най-значителният момент в живота му. Както и в живота на Асгримур, разбира се. Нищо, че беше един от последните за него.
Дупката като по чудо не бе затрупана от изригванията през последните хиляда години, дори от най-голямото, което бе затрупало имота на Гаукур. Но пръстенът си беше чудодеен.
Пасторът го слагаше и махаше вече двайсетина години. Обичаше го, боготвореше го. Понякога просто сядаше и се заглеждаше в него под звуците на Лед Цепелин или Дийп Пърпъл, и се дивеше на неговата история, на силата му. Андвари, Один, Хрейдмар, Фафнир, Сигурд, Бринхилд, Гуннар, Улф Ногорез, Трандил, Исилдур и Гаукур — всички те бяха притежавали пръстена. А сега той беше негов. На пастора в Хруни.
Изключително.
Но макар пръстенът да го караше да се чувства млад и силен всеки път когато го сложи, с течение на времето пасторът се разочарова от него. Той се смяташе за изключителен човек и мислеше, че пръстенът го е избрал, защото е добре запознат с дявола и Саймундур. Но въпреки всичките опити, които пасторът направи в кабинета си, нищо не се случи. Никаква тайна не се разкри пред него. Не се отвори пътят към мощта и вечната младост.
Но как да се отвори, като пасторът се бе изолирал в хълмовете на Хруни? Той бе приел за свой дълг да пази пръстена близо до Хекла, която беше само на четирийсет километра от дома му. Но за кого го пазеше? Винаги бе считал сина си за пройдоха: твърде повърхностен, за да използва пръстена. Но може би Томас все пак щеше да постигне нещо в живота си. Вече беше известен в Исландия. Нямаше голяма вероятност някой исландец да пробие и в чужбина, но може би Томас щеше да успее.
С помощта на пръстена.
Пасторът заопипва камънаците в опит да намери скривалище, подобно на това, в което бе намерил пръстена преди седемнайсет години. Трябваше много внимателно да запише къде го скрива, иначе пръстенът можеше да изчезне за още десет века.
А може би не биваше да го крие? Пръстенът не бе попаднал в ръцете му, за да изпадне отново в забвение. Той се опитваше да навлезе в живота на простосмъртните.
Той искаше да бъде открит.
Скривалището в олтара на църквата не беше най-доброто възможно. Екип надъхани полицаи или някой крадец можеха да го намерят там. Но пък беше подходящото скривалище.
Пасторът свали пръстена и го стисна в ръката си. Затвори очи и се помъчи да чуе какво му прошепва пръстенът.
Олтарът наистина беше най-подходящ.
Той се обърна и бързо закрачи обратно към Хруни. Погледна си часовника. С малко късмет щеше да се прибере преди да се стъмни.
Къщата на Ингилейф, или по-скоро на нейните родители, беше на брега на реката, която минаваше през Флудир — уредено селце с магазин, хотел, две училища, няколко административни сгради и множество геотермални парници. Ингилейф каза, че това е най-доброто място за фермерска дейност в Исландия. Но нямаше църква — най-близката беше на три километра, в Хруни.