Макар селцето да не се отличаваше с нищо особено, гледката беше прелестна. На запад лежеше долината на ледниковата река Хвита, където бе построена първата катедрала в Исландия, а на север бяха самите глетчери: плътни бели линии, пресичащи хоризонтално планинските върхове.
Хекла не се виждаше, скрит зад хълмовете на югозапад.
Къщата беше едноетажна и уютна, но достатъчно голяма за петчленно семейство. Магнъс и Ингилейф разхвърляха съдържанието на няколко кашона по пода в спалнята на майка ѝ. Сред вещите имаше и дузина писма от Толкин до Хьогни, дядото на Ингилейф, които бяха попаднали в ръцете на баща ѝ едва след смъртта на Хьогни. Ингилейф показа на Магнъс първо издание на „Задругата на пръстена“, първият том от „Властелинът на пръстените“. Магнъс разпозна почерка на надписа отвътре: На Хьогни Исилдарссон. За размяната на хубави истории. С благодарности и най-добри пожелания, Дж. Р. Р. Толкин, септември, 1954.
Разгледаха една папка с бележки и карти, изписани от ръката на доктор Асгримур. Това бяха неговите догадки къде може да е скрит пръстенът. Имаше и бележки и писма от Хакон, пастора. Бяха свързани с различни народни предания, които пасторът бе изследвал. Няколко пасажа разказваха историята на Гиссур и троловете от Бурфел — планина, намираща се близо до имота на Гаукур в Стьонг. Имаше и история за овчарка на име Торгерд, която пристанала на един елф.
— В Америка имате ли елфи? — попита Ингилейф.
— Не точно — каза Магнъс. — Имаме наркопласьори, сводници, мафиоти, корумпирани адвокати и банкери. Но елфи нямаме. Ако някой ден си имаме работа с елфи, вече знам къде да отида за помощ. Ще си направим обмен с исландската полиция.
— Значи не са ти разказвали елфски приказки като малък?
— Напротив. Особено докато живеех с баба и дядо в Исландия. Баща ми предпочиташе сагите пред историите за елфи и тролове. Веднъж обаче го питах за тях — Магнъс се усмихна на този спомен. — Бях на четиринайсет години. Излязохме на поход в планината. Това ми беше най-любимо — походите с татко. Брат ми не пожела да дойде и тръгнахме само двамата. Цяла седмица си говорихме само на исландски. За какво ли не… Спомням си точно къде бяхме — на брега на езерото Ракет. Хапвахме сандвичи, седнали върху един камък, който приличаше на трол. Татко ми каза, че исландците са способни да напишат един куп приказки, посветени на подобен камък. Тогава го попитах дали вярва в елфите.
— И какво отговори?
— Избягна въпроса ми. Но аз се заинатих. Той беше математик, цял живот се бе занимавал с доказателства, но за съществуването на елфите нямаше такова. После ми изнесе лекция как не може да се докаже, че има елфи, но не може да се докаже и че няма. Следователно, науката не може да отговори на този въпрос. Каза ми, че въпреки че не вярва в елфи, той се чувства прекалено свързан с Исландия, за да отрече тяхното съществуване. Каза, че ако аз се преместя да живея тук, ще разбера какво има предвид.
— Е, сега живееш в Исландия. Вярваш ли, че има елфи?
Магнъс се засмя.
— Не. А ти?
— Баба ми ги виждаше постоянно — каза Ингилейф. — Все се навъртали покрай една скала в чифлика, където е родена мама. Всъщност, в нощта преди майка ми да се роди, баба ми била навестена от една елфка. Смятали да кръстят майка ми Богилдур, но елфката казала, че ако баба не кръсти дъщеря си Линей, бебето скоро ще умре. И така кръстили майка ми Линей.
— По-добре от Богилдур — каза Магнъс. — Елфката е имала вкус.
— Ето, виж — Ингилейф посочи една карта, изписана с бележки и стрелки. — Тук са отивали през уикенда, когато татко умря. — На картата бе отбелязана пещера до един извор на десетина километра от изоставената викингска ферма в Стьонг.
Телефонът на Ингилейф иззвъня. Когато тя отговори, отсреща се чу развълнуван мъжки глас, но Магнъс не успя да го разпознае.
— Брат ми се обади — каза Ингилейф, когато затвори. — Двамата чужденци, които искаха да купят сагата, се появили в Неон. Американец и англичанин. Разпитвали за пръстена, но Петур ги отсвирил.
— Предполагах, че ще проявят малко такт и ще ви оставят на мира.
— И Петур на това се надяваше — каза Ингилейф. — Забрани ми да им казвам каквото и да било.
— Ти ще говориш ли с тях?
— Не. И няма да купят сагата на никаква цена, ако изобщо мога да я продам. Петур няма да отстъпи и аз съм съгласна с него. — Ингилейф погледна часовника си. — Стана почти седем. Пасторът трябва да се е прибрал. Хайде да проверим.