— Ингилейф!? Боже мой! Не съм те виждал, откак погребахме бедната ти майка! Как си, дете мое? — гласът на пастора беше приятен, звучен баритон.
— Много съм добре — отговори тя.
— На какво дължа това удоволствие?
Магнъс се обади:
— Казвам се Магнус Рагнарссон и работя с полицията в Рейкявик. Бих искал да ти задам няколко въпроса. Може ли да влезем?
Черните вежди отново се сключиха.
— Да, очаквах да пратят някого — каза пасторът. — Е, ще трябва да ви поканя, няма как.
Магнъс и Ингилейф се събуха и последваха пастора през коридора, който ухаеше на прясно сварено кафе. Въведе ги в кабинет, отрупан с книги. Освен бюро, в стаята имаше диван и кресло с изтъркана тапицерия. Ингилейф и Магнъс седнаха един до друг на дивана, а Хакон се настани в креслото. Магнъс с изненада забеляза колекция от дискове, сред които албуми на Пинк Флойд, Блек Сабат и Лед Цепелин.
Никой обаче не донесе кафе. А това се смяташе за неучтиво в Исландия. Бе прието да предложиш на гостите си сладки с кафе, особено ако джезвето беше на огъня.
Хакон се обърна към Ингилейф:
— Признавам, че очаквах полицията да дойде пак, но не разбирам защо ти си тук.
— Ингилейф иска да разбере нещо повече за смъртта на баща си — каза Магнъс.
— А, ясно. Нормално е да имаш въпроси, ти беше много малка, когато се случи тази трагедия. Но все пак не разбирам защо реши да ги зададеш сега. И то в присъствието на полицай.
— Знаеш ли, че синът ти е в ареста? — попита Магнъс.
— Да, чух по радиото. Но сте се объркали, младежо. Това е огромна грешка — дълбоките му очи проблеснаха към Магнъс. Пасторът беше по-млад, отколкото Магнъс очакваше. Косата му беше прошарена по слепоочията, а по лицето му се виждаха малки бръчици, но той изглеждаше по-скоро на четирийсет, отколкото на шейсет.
— В момента го разпитват в полицейската централа в Рейкявик — каза Магнъс. — И съм сигурен, че колегите ми ще искат да говорят с теб, след като приключат с разпита. Междувременно можеш да ни разкажеш какво стана на похода ви с доктор Асгримур, когато той умря.
Пасторът пое дълбоко въздух.
— Бих могъл да те пратя да четеш показанията ми. Естествено, имаше разследване. Разпитаха ме много подробно. Но ти сигурно не си била там, нали, миличка?
— Не — каза Ингилейф. — Мама отиде, но ние с Бирна бяхме на училище. Петур отказа да се върне от Рейкявик. Не дойде дори на погребението.
— Горкото момче — каза пасторът. — Така, ще отговоря на въпроса ти. Беше рано през май. С баща ти цяла зима бяхме работили по един проект — погледна въпросително към Ингилейф.
— Магнус е чел Сагата за Гаукур — каза тя. — И знае, че дядо ми е твърдял, че е намерил пръстена и пак го е скрил.
Тази нова информация накара пастора да се замисли за момент.
— Е, в такъв случай вие знаете, колкото и аз. С помощта на познанията ми в областта на исландския фолклор и указанията в сагата, доколкото ги има, ние стигнахме до три възможни скривалища за пръстена на Гаукур. Това беше вторият ни поход за сезона и времето беше прекрасно. Дори не проверихме прогнозата, а трябваше да го направим… Няколко години преди това, аз се бях натъкнал на една неизвестна местна легенда за пръстен, скрит в пещера, пазена от трол. Беше просто друг вариант на класическата история за момичето, което избягало с един елф, въпреки забраната на родителите си. Тази тема е типична за тукашния фолклор, но споменаването на пръстена ме изненада. В легендата е описано къде е пещерата и ние взехме една палатка и тръгнахме натам.
Магнъс се сети, че това е историята за Торгерд от записките на пастора, които бяха намерили сред нещата на Асгримур в къщата на Ингилейф.
Пасторът въздъхна.
— Оказа се, че това е по-скоро дупка в скалата, отколкото пещера. И вътре нямаше нищо. Бяхме много разочаровани. Опънахме палатката при един извор на километър от дупката. През нощта заваля сняг — неочаквана майска буря — и още валеше, когато се събудихме. Прибрахме палатката и тръгнахме да се прибираме. Снегът започна да вали на парцали и нямаше никаква видимост. Баща ти ходеше няколко метра пред мен. И двамата бяхме уморени, аз бях забил поглед надолу и си броях крачките. Изведнъж чух вик. Вдигнах глава и той беше изчезнал… Тогава разбрах, че се намираме на ръба на скала и че той явно е паднал от нея. Видях го долу — на двайсетина метра, тялото му беше неестествено изкривено. Наложи се доста да повървя по ръба на скалата, докато намеря как да сляза. Беше трудно, заради снега. Аз също се подхлъзнах, но паднах на меко, не на камък.
Пасторът замълча и вторачи тъмните си очи в Ингилейф.