— Сигурен ли си, че не беше там? — попита Магнъс. — Възможно е Агнар да е намерил друга следа и да е стигнал до пръстена.
— Напълно съм сигурен — каза Хакон. — С Асгримур претърсихме пещерата педя по педя. Не беше голяма.
— Синът ти знае ли нещо по този въпрос? — попита Магнъс.
— Томас ли? Едва ли. Той е бил на тринайсетина години. Не съм му казвал за сагата и пръстена нито тогава, нито след това. А ти, Ингилейф?
— Не — каза тя.
— А защо е говорил с Агнар в деня преди да го убият?
Хакон поклати глава.
— Не знам. Нямах представа, че се познават.
— Интересно съвпадение, нали?
Хакон сви рамене.
— Може би, да — наведе се напред и очите му се впиха в Магнъс. — Синът ми не е убиец, младежо! От мен да знаеш!
— Боже, тръпки ме побиват от този човек — каза Ингилейф по пътя обратно към Рейкявик.
— Винаги ли е бил такъв?
— Винаги е бил странен. Не ходехме често на църква, но когато чуех негова проповед, винаги ме беше страх. Огън и жупел, дяволът дебнел навсякъде, какво ли не. Можеш да си представиш колко ужасяващо звучи това за едно дете, особено в Хруни.
Ингилейф се засмя.
— Един понеделник, след неговата проповед, бързичко върнах гребенчето, което бях „заела“ от една съученичка. Умирах от страх земята да не ме погълне, да не ме удари гръм.
— Представям си.
— Е, господин детектив, той истината ли ни каза според теб?
— Мисля, че не. Знаем, че е излъгал Вигдис за Агнар. Почти съм сигурен, че лъжеше и за Томас. Трябва да му е казал за сагата и пръстена. Защо иначе Томас ще говори с Агнар? Добре, че го накарах да отрече — това беше лош ход от негова страна.
— Защо?
— Когато Томас си признае, че е чувал за пръстена и сагата от баща си, ще хванем пастора в още една лъжа. Оттам нататък той само ще опитва да измисли правдоподобна версия. Ти какво мислиш?
— Според мен, той е убил баща ми. И мисля, че пръстенът е у него. Не можеш ли да претърсиш къщата?
— Трябва ми разрешително за обиск.
— А дали ще ти издадат?
— Възможно е — Магнъс с удоволствие щеше да се заеме с това. Но първо трябваше да излезе на глава с Балдур, което нямаше да е никак лесно. Не и преди Магнъс да разбере от Томас защо наистина е търсил Агнар. Магнъс нямаше търпение да се върне в полицейската централа, за да го разпита.
— Може ли да се отбием във фермата, където пасторът е отишъл за помощ? — попита Ингилейф. — Някой може да се сети нещо.
— Искам да разпитам Томас възможно най-бързо.
— Добре. Но е вероятно във фермата да ни кажат нещо ново относно смъртта на татко.
Магнъс се поколеба.
— Моля те, Магнус! Знаеш колко е важно това за мен.
— Как се казваше фермата? Алфабрека? Хакон ни я показа на картата.
— Да. Трябва да завием по Тьорсардалур.
— Но това са петдесет километра път!
— Поне.
Магнъс знаеше, че трябва да докладва на Балдур за срещата с Хакон възможно най-бързо. Искаше да го направи лично, а не по телефона, за да не отиде Балдур сам да разпитва Томас.
Погледна към Ингилейф. Така беше, Магнъс знаеше колко е важно това за нея.
— Добре, — каза той с въздишка. — Дай картата и кажи накъде да карам.
Глава 28
Самолетът започна спускането си към летище Кефлавик и Диего заоблизва устни. Беше много неспокоен. Не заради мократа поръчка — очакваше я с нетърпение. И не заради самолета — беше летял много. Но никога не бе стъпвал в Европа. Да отиваше в Испания или Италия — добре. Но чак в Исландия?
Малкото, което знаеше за тази държава, беше че с много странна.
Очакваше да види сняг, ледове, ескимоси и иглута. Студът нямаше да го уплаши. От петнайсетгодишен Диего живееше в град Лорънс, на трийсетина километра северно от Бостън. Там зимите не си поплюваха.
Студът бе първото нещо, което наистина го шокира, когато за първи път стъпи в Америка на седем години. Родителите му бяха от град Сан Франсиско де Макорис в Доминиканската република. След като прекосиха с лодка канала Мона до Пуерто Рико и се сдобиха с фалшиви документи, бяха отлетели към Ню Йорк. Първите няколко години прекараха в северната част на Манхатън, където бащата на Диего работеше като „муле“. Хванаха го и го пратиха в затвора, където след десет години той умря. Майката се премести с Диего и двете му сестри при братовчедка си в Лорънс.
Там Диего започна кариерата си като наркопласьор, а после стана и горила, с което се справяше много успешно. Не беше толкова жесток, колкото другите момчета на Сото, но пък можеше да мисли, а това беше по-важното. Нямаше по-подходящ човек от Диего, който да намери едно бостънско ченге сред ескимосите и да го очисти.