Шкодата летеше обратно към Рейкявик.
— Значи може да е бил с тях тогава — каза Магнъс.
— Но полицията би разбрала за нещо такова, нали?
— Не е сигурно — отвърна Магнъс. — Провинциалната полиция не е имала причина да се съмнява, че е извършено убийство. Но ще проверя архивите. Сигурно ги държат в участъка в Селфос.
— Знаех си, че пръстенът е у Хакон! — каза Ингилейф.
— Така излиза. Макар че все още не мога да повярвам, че пръстенът наистина съществува.
— Фермерите са го видели на пръста му!
— Да. Точно преди да видят и някакъв елф.
— Не знам какво мислиш, но аз съм сигурна, че Хакон е убил баща ми и е взел пръстена. Няма друг вариант.
— Може и Томас да го е убил.
— Той е бил само на тринайсет години — каза Ингилейф. — А и беше добро момче. Виж, Хакон обаче…
— Ако Томас не е убил баща ти, поне е станал свидетел на убийството. Имаме доста да си поговорим с него.
— Не можем ли просто да се върнем в Хруни и да претърсим къщата на Хакон?
— Трябва ни заповед за обиск. Особено ако търсим доказателство, което ще влезе в съда. Но затова трябва да се върна в Рейкявик.
Движеха се много бързо. Пътната настилка беше отлична, но имаше много завои. Магнъс се бе засилил да изкачи едно възвишение и едва не се блъсна челно в бял джип БМВ, който хвърчеше в обратната посока.
— За една бройка! — погледна към Ингилейф да провери дали се е стреснала.
Тя се бе изправила в седалката си, и гледаше с леко свъсени вежди.
Телефонът ѝ иззвъня. Тя го вдигна веднага, погледна към Магнъс, измънка няколко пъти „да?“ и затвори.
— Кой беше? — попита Магнъс.
— От галерията — отговори Ингилейф.
Магнъс закара Ингилейф право в апартамента ѝ.
— Ще се видим ли довечера? — попита тя на слизане от колата. — Ще ти сготвя вечеря — усмихна се.
— Не знам — каза Магнъс. — Сигурно ще се наложи да работя до късно.
— Нищо, можем и късно да вечеряме. Ще очаквам да чуя какво става с разследването. Пък и… — Ингилейф се изчерви, — … ще се радвам да те видя.
— Не знам, Ингилейф…
— Магнус? Какво става?
— Има едно момиче. Колби. В Бостън.
— Нали те питах дали си имаш гадже и ти каза, че нямаш!
— И аз нямам — Магнъс се опита да подреди мислите в главата си. — Тя е бивше гадже. Определено.
— Значи?
— Ами… — Магнъс се оплете. Ингилейф стоеше на улицата и го гледаше как се гърчи. От усмивката й нямаше и следа.
— Да-а?
— Аз като Ларус ли съм?
— Какво!?
— Така де, мъж, с когото се виждаш, когато ти се…
— Когато ми се причука, това ли се опитваш да кажеш?
Магнъс въздъхна.
— Не знам какво се опитвам да кажа.
— Виж сега, Магнус: ти след няколко дни се прибираш в Щатите. Аз искам да прекарам възможно най-много време с теб, преди да си тръгнеш. Не е голяма сложнотия. Ако имаш проблем с това, кажи, да не си губя времето. Имаш ли проблем с това?
— Ами…
— Хич не ми отговаряй, защото като се замисля, аз имам проблем с теб — тя се извъртя и си тръгна.
— Ингилейф!
— Мъжете са такива тъпаци! — промърмори тя, докато отключваше.
Глава 29
— Пак ли някакъв шибан елф!?
Балдур не можеше да повярва. Магнъс го бе изкарал от стаята за разпити, където все още говореше с Томас. Балдур не обичаше да го прекъсват, но все пак склони и заведе Магнъс в кабинета си. Изслуша внимателно доклада му за разговорите с пастора и фермерите, но започна да губи търпение, когато Магнъс спомена за разказа на стареца с троловете, пръстените и скритите хора, които бил виждал.
— Нали уж аз съм от старата школа? Защо всички ме засипват с врели-некипели за разни елфи и тролове!?
— Ясно е, че не е бил елф — каза Магнъс. — Бил е Томас. Тогава е бил висок тринайсетгодишен хлапак.
— А пръстенът? Да не искаш да ми кажеш, че пасторът е носел древен пръстен, изкован от бог Один или Тор, или някой там!?
— Не знам дали пръстенът е истински — каза Магнъс, — а и честно казано, не ми пука. Важното е, че преди седемнайсет години една група хора са вярвали, че пръстенът е от голямо значение. Толкова голямо, че да извършат убийство заради него.
— О, вече разследваме и друго убийство, така ли? Смърт, реколта 92-ра! Само дето не беше убийство, а нещастен случай. Имаше разследване, сигурни сме, че не е било убийство.
Магнъс се облегна в стола си.
— Остави ме да поговоря с Томас.
— Не.
— Вече говорих с баща му.
Балдур поклати глава.
— Вигдис трябваше да се усети, че са баща и син.
— Хакон е често срещано име — каза Магнъс. — Разпитахме десетки свидетели; бас държа, че поне петима от тях имат едни и същи фамилни имена. Вигдис не знаеше, че Томас е отраснал във Флудир, нямаше как да забележи връзката.