Балдур също слушаше внимателно, без да пречи на Магнъс.
Томас въздъхна дълбоко.
— Да. И това не би ме учудило.
— Той признавал ли е, че е убил доктора?
— Не. Никога.
— Но ти го подозираш?
— Вече да — каза Томас. — Първоначално изобщо не ми хрумна. Винаги съм вярвал на баща си за всичко. Но после започнаха да ме гризат съмнения. Надявах се да не съм прав, но все се питах: „Ами ако наистина е бутнал доктора?“
— А баща си попита ли?
— Не! Изключено! — беше очевидно, че последното нещо, което Томас би направил, е да влезе в пререкания с баща си. — Но един ден дочух нещо. Татко говореше с майка, няколко години, след като се разделиха. На сватбата на Бирна Асгримсдотир. Баща ми бе свещеникът на венчавката. С майка говореха колко била пропаднала Бирна. Татко каза: „Нищо чудно, след като убиха баща й.“ Не знам дали майка се усети. Нищо не каза. Разбрах, че татко е направил гаф по бързия поглед, с който стрелна майка веднага след този коментар. Той не знаеше, че съм там.
— Това не може да послужи като доказателство — каза Магнъс.
— Знам — призна Томас.
И несъмнено точно затова им го разказа. Магнъс все още смяташе, че Томас е станал свидетел на всичко. Но към тази тема щеше да се върне по-късно.
— Добре. А тогава защо отиде при Агнар?
— Може ли малко вода? — попита Томас.
За огромна изненада на Магнъс, самият Балдур отиде до вратата и поръча чаша вода. След минута в стаята влезе униформен полицай с кана и пластмасова чашка.
Томас благодарно утоли жаждата си. Подреди мислите в главата си.
— Агнар се свърза с мен. Познавахме се бегло, виждали сме се по купони, имаме общи приятели, нали знаеш как е в Рейкявик?
Магнъс кимна.
— Срещнахме се в едно кафе.
— Кафе Париж — каза Магнъс. Катрин му бе казала, че ги е видяла там.
Томас се намръщи изненадано.
— И какво? — подкани го Магнъс.
— Агнар каза, че един богат американец се свързал с него. Искал да купи пръстена на Гаукур. Аз се направих на ударен, но той не се отказа. Идвал чак от Хруни, където говорил с татко. Каза, че баща ми отрекъл пръстенът да е у него, но беше сигурен, че е излъгал.
— Каза ли как е разбрал?
— Да. Абсурдно е — Томас се усмихна, сякаш на себе си. — Каза, че татко изглеждал много по-млад, отколкото е. В Сагата за Гаукур, воинът, който носи пръстена, Улф някой си, бил на деветдесет години, но изглеждал много по-млад. Според Агнар, същото се случваше и с татко.
— Разбирам — каза Магнъс. — Наистина звучи абсурдно.
— Да. Проблемът беше, че аз се изсмях. Агнар още на момента разбра, че знам за какво говори.
— Но ти не си признал?
— Не. После ми излезе с теорията, че татко е убил доктор Асгримур. Аз естествено му казах, че греши. Но Агнар настояваше. Изглеждаше много сигурен в себе си. В общи линии, опита се да ме изнуди. Нас.
— Как?
— Каза, че ако татко не му продаде пръстена, за който Агнар щял да плати пребогато, ще отиде в полицията и ще ви разкаже всичко за пръстена и убийството на доктора.
— И ти какво?
— Обадих се на татко. Предадох му думите на Агнар.
— Той как реагира?
— Изобщо не се впечатли. Беше нелепо Агнар да мисли, че татко е убил доктор Асгримур. Но разбира се татко знаеше, че аз знам, че пръстенът е у него. Каза, че няма да се поддадем на блъфа на Агнар. Затова тръгнах да го търся. Отидох първо в университета, където един студент ми каза за вилата на езеро Тингвелир. Аз бях ходил там за едно интервю с бащата на Агнар, три години по-рано. Знаеш ли, че той беше министър?
Магнъс кимна.
— Отидох до езерото. Казах на Агнар, че баща ми няма никаква представа за какво става дума. Призовах го да не ни изнудва.
— Призова го, — прекъсна го Магнъс, — или го заплаши?
— Призовах го. Казах му, че ако продължава да ни изнудва, клиентите му със сигурност няма да се доберат до пръстена. Един вид признах, че пръстенът е у татко.
— Как реагира Агнар?
— Погледа ме замислено няколко секунди, а после каза, че щом татко е толкова упорит и не иска да даде пръстена по свое желание, аз трябва да го открадна от него. По този начин нямаше да го вкарат в затвора.
— Ти какво каза?
— Че ще си помисля.
Магнъс повдигна вежди.
— Агнар имаше право. Аз знаех, че татко никога не би се простил с пръстена, но не исках да отива в затвора. Знаех къде го държи и можех без проблем да го взема и да го продам на Агнар.
— Това ли направи?
— Да открадна пръстена? Не. Прибрах се вкъщи и седнах да помисля. В крайна сметка реших да кажа на татко какво е предложил Агнар и му се обадих.
— Какво каза баща ти?
— Ядоса се. Ама много.