— На теб ли?
— И на Агнар, и на мен. Как съм могъл да призная, че пръстенът е у него! Изобщо не беше благодарен, че съм се застъпил за него, че му се обадих, вместо да открадна пръстена… — гласът на Томас бе изпълнен с гняв. — Направо си изтърва нервите.
— Ти как реагира?
— Аз… посърнах. Пих едно да се поуспокоя — Томас направи кисела гримаса. — Всъщност изпих почти цяла бутилка уиски. На другата сутрин се събудих по обяд, но все още не знаех какво да правя. Тогава чух по радиото, че Агнар е убит.
Томас преглътна.
— За какви часове говорим? — попита Магнъс. — Кога точно се прибра от езерото Тингвелир?
— Някъде към пет и половина, както казах на колегата ти — очите на Томас се стрелнаха към Балдур.
— А кога се обади на баща си?
— Половин-един час по-късно.
— Значи между шест и шест и половина. — Магнъс трябваше да зададе и най-логичния въпрос. — Излиза, че баща ти е имал време да отиде до езерото още същата вечер. И да затвори устата на Агнар. Така ли?
Томас не отговори.
— Кажи де!
— Не знам — отвърна той. Но беше явно, че тази мисъл е минавала и през неговата глава.
— Още един въпрос — каза Магнъс. — Къде е скрит пръстенът?
Глава 30
— Браво! — каза Балдур, докато двамата с Магнъс крачеха бързо към кабинета му след разпита. Не се усмихна, дори не погледна към Магнъс, но той знаеше, че похвалата е искрена.
— Ще арестуваме ли Хакон? — попита Магнъс.
— Полицията в Селфос ще го задържи и ще ни го изпрати тук за разпит — каза Балдур. — Те могат да реагират по-бързо. И ще им кажа да потърсят проклетия пръстен. — Посегна към бравата на кабинета си. — Искам и ти да присъстваш, докато разпитвам Хакон.
— Като се свържеш с полицията в Селфос, можеш ли да ги помолиш да проверят докладите си за смъртта на доктор Асгримур през 92-ра? — попита Магнъс.
Балдур се поколеба, но после кимна.
Когато Магнъс се върна на бюрото си, там го чакаше Арни. Изглеждаше съсипан от умора.
— Как я кара Губернаторът? — закачи го Магнъс.
— Много смешно! Чувам, че тук имаме развитие.
— В момента Балдур говори с полицията в Селфос да арестуват пастора на Хруни.
— Той ли мислиш, че е убил Агнар?
— Или той, или Томас — каза Магнъс. — Много скоро ще разберем.
— Значи Исилдур и Стив Джъб са невинни?
— Така излиза.
Магнъс обясни на Арни какво се е случило, докато той е летял на десет хиляди метра над земята.
Магнъс бе подготвен да чака поне три часа, преди да доведат Хакон, но само след трийсетина минути в стаята влезе Балдур. Лицето му приличаше на буреносен облак.
— Офейкал е! — каза той.
— С колата ли? — попита Магнъс.
— Естествено!
— А пръстенът?
— Ако изобщо го е имало, вече го няма.
Последните двайсет и четири часа бяха изпълнени с разочарования за Исилдур. Започваше да се съмнява в Аксел, частният детектив, когото бе наел. Петур Асгримссон се оказа главозамайващо неуслужлив, сестра му Ингилейф сякаш бе изчезнала вдън земя, а Аксел не бе успял да разбере нищо от тъй наречените си връзки в полицията. Томас Хаконарссон беше арестуван за убийството на Агнар, имаше доказателства, че е бил при езерото в деня на убийството, но полицията отказваше да повярва, че пръстенът не е просто мит.
Тъпаци!
С Гимли чакаха обаждане от Аксел в хотел Борг. Въпреки че се бяха сближили толкова много във виртуалния свят, те нямаха почти нищо общо в реалния. Исилдур препрочиташе Сагата за Волсунгите, а Гимли гледаше повторение на някакъв хандбален мач. Беше обяснил на Исилдур, че когато е в чужбина, винаги гледа местните спортове по телевизията.
Мобилният телефон на Исилдур иззвъня. Аксел.
— Намерих я — каза частният детектив.
— Къде е?
— В апартамента си.
— Страхотно! Хайде да я разпитаме!
— Ще те взема след пет минути.
Исилдур извика Гимли и двамата изчакаха пред хотела. Площадът бе празен, като се изключат гълъбите. В другия му край се намираше сградата на парламента — ниска постройка от потъмнели камъни. Беше малко по-малка от клона на банката на Исилдур в област Тринити, а до нея стоеше може би най-малката катедрала на земята.
Аксел пристигна с таратайката си и двамата се набутаха вътре. Скоро се озоваха пред кооперацията на Ингилейф. Исилдур за пореден път пое инициативата и позвъни на вратата.
Отвори им красива, руса, леко усмихната жена.
— Здрасти — каза Исилдур, вече уверен, че всички млади исландци говорят английски. — Казвам се Лорънс Фелдман. Аз бях на път да купя вашата сага. Може ли да влезем?
Усмивката се стопи.
— Не, не може! — каза Ингилейф. — Махай се оттук! Не искам изобщо да ви виждам!