— Аз все още съм склонен да платя много добра цена, госпожице Асгримсдотир.
— Нямам какво да ви кажа!
Исилдур настоя.
— А ако случайно знаете къде е скрит пръстенът, ще ви платя и за тази информация. Или направо за самия пръстен, ако е у вас.
— Що не се гръмнеш! — каза Ингилейф на чист английски и затръшна вратата в лицето му.
— Ха! И брат й това каза! — обади се Гимли засмян.
Но на Исилдур не му беше смешно. Беше се надявал да направи пробив с Ингилейф. От опит знаеше, че ако размахаш достатъчно много пари пред някого, обикновено получаваш това, което искаш.
Но явно в Исландия не беше така.
Пресякоха улицата обратно към колата.
— Сега какво? — попита Гимли.
— Ти разбираш ли от електронно наблюдение, Аксел? — каза Исилдур.
— Какво имаш предвид?
— Подслушвателни устройства, бръмбари, такива работи.
— Това е незаконно — каза Аксел.
— Както и пресичането на червено, но ние го правим. Въпросът е да те не хванат.
— В интерес на истината, неправилното пресичане не е незаконно в Исландия — каза Аксел.
— Все едно. Искам да разбера какво знае тази жена. И щом тя няма да ни каже, ние ще се оправяме сами.
— Е, да…
— Осъзнавам, че това е рисковано. И ще ти платя допълнително. Заради риска.
— Ще видя какво мога да уредя.
Арни се прибра в апартамента си. Беше прекалено уморен дори да шофира. Едва не се заби в задницата на един ван, който спря по-рязко на светофара.
Мислите му се насочиха към разследването и към това, което му беше казал Магнъс. Нещо не беше както трябва, нещо го човъркаше отвътре. Едва когато стигна вкъщи и започна да си прави кафе, Арни разбра какво е.
Боже, не! Поредният гаф!
Изкуши го мисълта да забрави за всичко, да се просне на леглото и да остави Балдур и Магнъс сами да се оправят.
Но не можеше. Трябваше да поговори с едни хора. И то веднага. Ако извадеше късмет, щеше да се окаже, че греши. А и най-вероятно грешеше, както винаги. Но трябваше да провери.
Първо се нуждаеше от голяма доза кофеин. Арни си изпи кафето, грабна якето си и хукна обратно към колата.
Диего не беше доволен.
Прекара по-голямата част от деня в сенките на автогарата срещу полицейската централа. Не видя Магнъс да влиза или излиза от сградата. Дори не знаеше дали Магнъс изобщо е вътре, защото освен двойния централен вход, със сигурност имаше и заден, към паркинга.
Освен това се открояваше като муха в мляко. В тази страна бяха толкова невъзможно бели. Не просто от бялата раса, не с кремава кожа, а чисто бели като свещенически якички. Хората бяха и толкова руси, че косите им също изглеждаха бели. Никой нямаше тен, камо ли загар.
Диего бе свикнал да се вписва. Хората казваха, че прилича на испанец, но спокойно можеше да е и арабин, турчин, италианец с тен, или мелез от изброените. Той се вписваше идеално във всеки американски град. Дори когато очисти онзи брокер в чистото малко градче Кейп Код, пак никой не го забеляза. Във всяко селище в САЩ имаше някой, който прилича на Диего.
Но не и тук.
Къде бяха проклетите ескимоси? Те поне имаха черни очи и тъмни кожи. Очевидно не живееха в тази страна.
Чувстваше се глупаво. Претегли възможностите си. Беше се обадил в полицията да пита дали при тях работи някой си Магнъс Джонсън. Оказа се, че да, в „Пътна полиция“. Но Диего бе сигурен, че това не е човекът, който му трябва.
Какъв беше следващият му ход? Можеше просто да влезе в централата и да попита дали имат американци на работа при тях. Така със сигурност щеше да получи информация: ако не можеха да му кажат веднага, щяха бързо да разберат от колегите си. Проблемът беше, че Джонсън щеше да чуе, че някой е разпитвал за него. А Диего искаше да изненада жертвата.
Можеше да се върне при литовците. Знаеше, че Сото им е платил добре, за да му помогнат. Разбираше защо в такъв малък град те не искаха да имат нищо общо с убийството на полицай, но поне можеха да свържат Диего с външен човек, който да му помогне. Някой частен детектив, или корумпиран адвокат. Някой, който да говори исландски. Някой от по-беличките.
Диего нямаше много време. Джонсън всеки момент можеше да се качи на самолета за щатите. А стигнеше ли там, федералните щяха да го опазят за няколко дни до делото.
Седеше в кафенето на автогарата, пиеше шестото си кафе, а очите му се стрелкаха между двете врати на главния вход.
От централата излезе едър мъж. Едър мъж с рижа коса.
Това беше той!
Диего остави недоизпитото кафе и едва не изтича навън.
На работа.
Магнъс тръгна нагоре по хълма към кафе Гранд Рок. Беше осем и половина и никой в централата нямаше да го потърси повече тази вечер.