— Да, благодаря ти, Мейси. — Габриел едва сега усети, че стоеше на прозореца само по тънка нощница. Затвори бързо и се мушна отново в леглото, за да изчака момичето да запали нов огън от жаравата, останала в камината.
— Искате ли да извадя костюма ви за езда, мадам? — Камериерката се изправи и изтупа престилката си. Огънят вече пламтеше весело.
— Да, моля. — Габриел отпи жадно глътка шоколад от сребърната чаша.
— Момчето е излъскало ботушите ви — отбеляза доволно Мейси, вдигна към светлината тънките ботуши за езда, изработени от най-фина испанска кожа, и ги прегледа за неизлъскани места.
Габриел промърмори някакво неясно съгласие. Според уговорката с Талейран тя бе пристигнала в Англия без собствена камериерка и сега трябваше да се задоволява с прислужничките на Джорджиана. Колкото по-малко хора бяха в непосредствена близост до нея, толкова по-малка беше опасността да я разкрият. Освен това така щеше да има значително повече свобода на движение и се съобразяваше единствено със себе си.
Мейси тичаше усърдно напред-назад. Донесе й гореща вода, помогна й да се облече, да се среши и да стегне шнуровете на ботушките, като през цялото време бъбреше весело за най-новите оплаквания на бременната си сестра и за бракониера, хванат от пазача миналата нощ. Габриел я оставяше да говори, само от време на време подхвърляше нищо незначещи забележки. Собствените й мисли бяха съсредоточени върху предстоящия ден и поредната атака срещу Натаниъл Прайд.
След около час тя слезе в стаята за закуска, като си тананикаше полузабравена детска песничка: Ура, ура, дойде време за лов! Ура, ура, ще застреляме лисицата с пушката! Ура, ура, събрахме се всички за лов!
Днес плячката й щеше да е много по-голяма от няколко пухкави лисици.
Един слуга побърза да й отвори вратата към стаята за закуска. На дългата маса седеше само лорд Прайд.
— Добро утро, сър — поздрави Габриел с непринудена усмивка, сякаш миналата нощ не се беше покатерила през прозореца на спалнята му и не бе седяла на леглото му. — Очевидно сме станали по-рано от всички други.
— Да — отговори кратко той, без да вдигна поглед от чинията си.
— Денят е прекрасен — продължи упорито тя, докато вдигаше капаците на купите върху масичката за сервиране.
— Да.
— Специално за лов.
Никакъв отговор.
— О, прощавайте. Вероятно и вие сте от мъжете, които мразят да разговарят, докато закусват? — В кривата й усмивка имаше недвусмислена подигравка.
Отговорът на лорд Прайд беше нещо средно между, изръмжаване и пухтене.
Габриел сложи в чинията си порция омлет и зае място в другия край на дългата маса, достатъчно далеч от мълчаливия си сътрапезник. Продължи да тананика детската песничка, докато мажеше филийка с масло, стараейки се да не поглежда към Натаниъл.
— Трябва ли да го правите? — попита раздразнено мъжът. Челото му беше смръщено, зеленикаво-сивите очи изпущаха гневни искри.
— Какво правя? — попита тихо Габриел и го погледна невинно.
— Непременно ли трябва да тананикате тази проклета песен? — изръмжа той. — Ходи ми по нервите.
— О, прав сте — засмя се весело тя. — И на мен ми ходи по нервите, но не иска да излезе от главата ми. Нали знаете колко упорити са подобни песнички.
— Не, за щастие не знам — изръмжа той още по-нелюбезно. Габриел вдигна рамене и посегна към каната с кафе.
— Учудвам се, лорд Прайд. Ако аз изпитвах такава враждебност към сътрапезници на закуска като вас, щях да взема всички мерки, за да ме оставят на мира.
— Точно това направих. Повечето хора не слизат на закуска преди седем и половина — а по това време аз отдавна съм изчезнал.
— Велики боже, откъде събрахте сили за толкова дълга реч? — попита Габриел и се изкуши да изръкопляска. — Бихте ли ми подали млякото, моля?
Натаниъл бутна шумно стола си и дървото изскърца многозначително по излъскания под. Посегна към сребърната каничка с млякото, мина по дължината на масата и я остави до чашата й с кафе с такава ярост, че капки мляко пръснаха по покривката.
— Благодаря — кимна любезно тя и попи петънцата със салфетката си.
Натаниъл я изгледа с безпомощен гняв. После се обърна рязко и излезе от стаята, като едва не се сблъска с Майлс Бенет и мис Бейбъри, които влязоха в стаята за закуска, разговаряйки оживено.
— Добро утро, Натаниъл — поздрави го в най-добро настроение Майлс. — Предполагам, че вече си закусил в приятно усамотение.
— Точно обратното — изръмжа Натаниъл и побърза да се отдалечи.