Майлс се ухили и намести стола на мис Бейбъри.
— Добро утро, Габи. Както виждам, потребността на нашия приятел да започне деня в пълно усамотение е била чувствително засегната.
— Така изглежда — отбеляза хладно Габриел. — Не разбирам защо не се храни в стаята си, щом не понася компания.
Масата бързо се напълни с въодушевени ловци. Габриел закуси и се качи в стаята си, за да си вземе шапката, ръкавиците и камшика за езда. Натаниъл бе облякъл от сутринта бричовете и жакета, значи също имаше намерение да се присъедини към ловуващите. Явно нямаше да й бъде лесно да го увлече в приятен разговор, но може би хубавото време щеше да й стане съюзник и да разведри мрачното му лице. Трябваше непременно да намери начин да установи непринуден контакт с него.
Натаниъл също пътуваше без личен слуга и основанията му бяха подобни на нейните. Той оправи шалчето си пред огледалото и изтупа стария си цилиндър. Изглеждаше изискан и традиционен, без да прави особено впечатление. Контеса Дьо Босер обаче му бе отнела дъха още с влизането си в стаята за закуска, макар да се надяваше, че не й е доставил удоволствието да види възхищението му.
Ако на този свят имаше поне една жена, която умее да се облича, това беше тя. Докато повечето високи жени се опитваха да намалят ръста си, тя правеше най-доброто от него. Черният костюм за езда беше в строга кройка като вечерната рокля, но подчертаваше изкусително извивките на тялото й. Единствената му украса беше смарагдовозелен ширит, а на шията й беше вързано снежнобяло муселинено шалче, забодено със смарагдова игла.
Как, по дяволите, бе успял да забележи всички тези подробности, докато тя смущаваше сутрешното му спокойствие с глупавите си приказки?
Правилата на учтивостта изискваха да изчака пристигането на Саймън. Тогава обаче щеше ясно и открито да каже на приятеля си какво мисли за коварните му интриги и да се сбогува… да отиде в Хемпшир с надеждата да намери малко мир и покой. И да види Джейк.
Джейк. Дори само мисълта за детето предизвика в сърцето му несигурност и чувство за вина. За какво намекна снощи Майлс, когато поиска да узнае дали Джейк е доволен от живота си? Възможно ли беше едно шестгодишно дете изобщо да има мнение по такива въпроси?
Натаниъл видя пред духовния си взор кафявите очи на синчето си. Обградени от гъсти мигли, блестящи, емоционални. Очите на Хелън. Косата му — къдрава, руса, със съвсем светли кичурчета. Косата на Хелън. Трапчинката на брадичката. Трапчинката на Хелън, брадичката на Хелън.
Изтощеното лице на Хелън сред възглавниците… бледо, неприличащо на лице на жив човек. Мътните, замъглени очи, които го гледаха с отчаяние и молба… и с вяра, че той ще я спаси от смъртта!
А той я остави да умре. Претърпя жалък провал. Когато извадиха Джейк от тялото й, тя беше вече мъртва. Не можа да види детето, чието раждане очакваше с такова нетърпение.
От страшното събитие бяха минати шест години, но Натаниъл имаше чувството, че е било едва вчера. Дали душевната мъка щеше някога да се уталожи? Сигурно милостивият бог беше наредил мъките на спомена, ужасната тъга и чувството за вина да продължават дълго, но един ден все пак да престанат.
Зовът на ловен рог прекъсна вечния кръговрат от безутешни мисли. Натаниъл нахлузи ръкавиците си, грабна камшика и излезе от стаята. Един ден под открито небе щеше да прогони за малко болезнените спомени. Умората беше чудодейно целебно средство.
Когато излезе навън и спря за момент да погледне навалицата от ловци, кучета и коне, събрана на площадката пред къщата, той веднага видя Габриел дьо Босер. Графинята носеше тривърха шапка с дълго сребърно перо, което докосваше рамото й, и яздеше черен ловен кон, чиято блестяща козина се сливаше с черната й пола.
Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя се завъртя на седлото и го погледна право в очите. Беше твърде далеч, за да разбере какво изразяваше лицето й, но му беше лесно да си представи подигравателния блясък в зениците и малко кривата усмивка — вече ги беше виждат достатъчно често. За момент изпита чувството, че тя го е заловила с погледа си и го е лишила от собствена воля, направила го е неспособен да се движи. В следващия миг тя се наведе да поеме прощалното питие, което й подаде един слуга, и магията се развали. Един ратай доведе сивия петнист кон на Натаниъл, той се метна бързо на седлото и застана в края на множеството, далече от оживените разговори и весели поздрави, както и от ругатните на кучкарите, които напразно се опитваха да обуздаят възбудените животни.
Габриел изпи на един дъх горещото подправено вино и подаде чашата на слугата, след което се обърна към съседа си: