— Лорд Прайд май не обича особено ближните си, права ли съм, Майлс?
Младият мъж се ухили с разбиране.
— Значи си забелязала.
— Няма как да не го забележа. Виж само как се отдели от другите. — Тя се намръщи неодобрително. — Има ли някаква специална причина да се държи така?
— Преди шест години жена му почина от родилна треска. Той я обожаваше. Оттогава е такъв… затворен в себе си.
— О! — Габриел не можа да каже нищо повече. Талейран не й беше разказал подробности от живота на човека, когото трябваше да прелъсти и предаде. Саймън, добрият, милият Саймън, който беше просто пионка в играта й, бе казал само, че Натаниъл е труден за общуване и тя трябва сама да намери път към сърцето му.
Не, тя не искаше да изпитва съчувствие към врага. Не искаше да прояви разбиране, нито да знае нещо за тайните ъгълчета в душата му. Щеше да го използва и да отмъсти за смъртта на Гийом. Не искаше да го възприема като човешко същество, преживяло трагедия — това можеше само да я направи несигурна.
— Той има момченце… Джейк… — продължи Майлс, който не подозираше нищо от мислите й. — Мило дете, но двамата не се разбират. Натаниъл сякаш не знае как да общува с него. Може би защото много прилича на майка си.
Не, в никакъв случай не искаше да чуе това.
— Предполагам, че един ден ще го преодолее — рече тихо тя и вдигна рамене. Осъзна колко студено и безсърдечно бяха прозвучали думите й, когато срещна изненадания, неодобрителен поглед на събеседника си. Но не можеше да допусне нещо да я отклони от плана й.
— Главният ловец казва, че ще опитат в горите на Денит Спини — каза тя, за да смени темата. — Там има много дивеч.
— Да се надяваме, че ловът ще е добър. — Майлс направи кратък поклон и се отдалечи. Лицето му си остана затворено и студено.
Главният ловец отново вдигна рога до устните си и даде сигнал за тръгване. Кучетата се втурнаха напред и кучкарите хукнаха след тях, ревейки заповеди, които само те и животните разбираха. Ловците препуснаха по дългата входна алея. Габриел си осигури място начело на колоната, веднага след кучетата и главния ловец.
Натаниъл наблюдаваше маневрите й с неохотно уважение. Без да помисли какво прави, той заби пети в хълбоците на коня си, за да се присъедини към нея. Габриел дьо Босер беше агресивна ездачка и явно познаваше терена. Трябваше да признае, че двамата имаха нещо общо: той също не беше склонен да стои на заден план, даже когато това означаваше да язди редом с нея. Изравни коня си с нейния и й кимна бегло.
— Обичате ли да разговаряте, докато яздите, лорд Прайд, или и тук сте толкова затворен, колкото на масата за закуска? Да се осмеля ли да ви заговоря, или ще ми откъснете главата?
Въпросът бе зададен с измамна мекота, придружен от дяволит поглед и недвусмислено предизвикателство. Тази жена излъчваше някаква странна сила. Той я бе усетил още миналата вечер, но сега я виждаше съвсем ясно. Отново изпита чувството, че тя има някакви планове за него, че знае нещо, което той не знае. Мислеше, че среднощното й посещение е изяснило този въпрос, но се оказа, че все още има неизвестни.
— Стига да не запеете пак онази ужасна песничка — изръмжа той и неволно се усмихна.
Усмивката го издаде: очите, до преди секунда студени кафяви камъни, изведнъж се стоплиха и придобиха лешников цвят. Тясното лице се оживи, в ъгълчетата на очите се появиха красиви бръчици от смях, устата му загуби строгостта си.
Смаяна, Габриел установи, че Натаниъл Прайд е забележително красив мъж.
— Ура, ура, дойде време за лов! Ура, ура, дойде време за лов! — запя през смях тя. — Сам сте си виновен, лорд Прайд! Бях забравила песничката, а сега пак се настани в главата ми. Ще хванем лисицата…
— Спрете веднага, Габриел!
— Какво ще получа за това, сър?
Добре познатите дързости. Но толкова приятни. Мислите се надпреварваха в главата му. Какви бяха тези намеци? Жената флиртуваше с него! От осем години не беше флиртувал с жена. Откакто се запозна с Хелън, не беше погледнал към друга. Тя не умееше да флиртува. Беше твърде невинна за това, твърде пряма.
Вече не си спомняше как би трябвало да реагира на предизвикателството и съзнанието за това го направи необичайно плах и смутен.
— Знаете ли, аз размислих — каза тя. Гласът й беше сериозен и смущението му изчезна. — Реших, че можете да ме подложите на изпитание, за да ви докажа годността си.
— Какво? — извика изумено той.
— Да ме подложите на изпитание — повтори тя търпеливо. — Да ми поставите задача, която да изпълня… например да получа определена информация… или…
— Млък! — извика строго той и рязко махна с ръка. — От всички недискретни…